Джон Коннолли - Родени да убиват

Голем ме гледаше в очите, навъсен, без да мига.

— Пистолетът долу, г-н Паркър! Иначе ще убия приятеля ви.

Протегнах ръка напред, наведох се и внимателно поставих смит и уесъна на чакъла. Лутц надигна окървавена глава и замаяно изгледа плешивия. Сетне очите му се изясниха и в тях се появи страх, истински животински страх. Изпитах някакво удовлетворение от това, но какво толкова? Голям праз. Ние всички изцяло и напълно зависехме от милостта на този странен, кух човек пред мен. Голем. Така се бе сложила ситуацията. Моя грешка до голяма степен.

— Сега свалете обувките и чорапите на детектива! — нареди той.

Наведох се, затиснах гърдите на Лутц с колене да не ми играе номера и изпълних заповедта. Голем само извъртя китка и въжето тупна пред мен.

— Сега му завържете краката.

Изпълних и това нареждане. И веднага чух шепота на Лутц:

— Моля те, Паркър, не го оставяй да ме отведе. Ще ти кажа всичко, което искаш, само не го оставяй…

Нямаше как Голем да не чуе.

— Замълчи, детективе. С г-н Паркър сме се разбрали вече.

Видях или по-скоро усетих движението на Рейчъл зад прозореца и поклатих глава — дадох й знак да не се замесва. По никакъв начин.

— Така ли? — попитах може би наивно.

— Ще ви оставя живи заедно с приятеля ви. И вашата приятелка също. Ще отведете и онова момиче. Но детектив Лутц ми е нужен.

Защо ли си мислех, че на този човек (или нечовек?) нещо може да му се е изплъзнало?

— Не! Недейте! — изрева Лутц. — Не бива, хора сме. Този изверг ще ме убие.

Погледнах Голем в очите, но едва ли имаше нужда от потвърждение, че опасенията на Лутц са оправдани.

— Детектив Лутц е напълно прав — отвърна онзи, — само че първо ще ми каже къде са съзаклятниците му. Поставете го в онзи чувал, г-н Паркър. Сетне заедно с приятеля си го отнесете в моята кола.

Не помръднах. Не бях готов да се разделям с Лутц, преди да съм научил онова, което той знае.

— Ние всички имаме една и съща цел — рекох. — Да намерим виновниците за убийствата.

В същия миг Луис изохка — Голем бе забил дулото болезнено в тила му. Преговори нямаше да има, вече се знаехме с този тип.

Помъчихме се доста докато набутаме извиващия се като змия Лутц в чувала, напъхахме чорапите му в устата, за да не крещи оглушително и го отнесохме до линкълна на Голем. Отворихме багажника, сложихме го вътре. Капакът се хлопна с окончателността на затварящ се ковчег. Все още чувах заглушените стенания и ударите с крака в ламарината.

— Сега, ако обичате, бавно и към къщата — нареди Голем. Отстъпихме, без да се обръщаме, и тръгнахме заднишком. Не сваляхме очи от плешивия с двата пистолета.

— Не мисля, че повече ще се видим, г-н Паркър — рече той.

— Не го приемам толкова навътре — не се стърпях аз.

Изчака ни, докато се отдалечихме поне на трийсетина метра от колата му, сетне бързо се намести в нея, запали и потегли. Владееше ги тези изпълнения отлично. Луис до мен дълбоко въздъхна.

— Добре ни се размина — отново не се стърпях. — Само дето твоята професионална гордост пострада, а? И репутацията малко нещо?

Луис смръщи лице.

— Знаеш, аз месеци наред обмислям и подготвям един-единствен удар. А ти ми подхвърляш някакви си пет минути и давай! Да не съм ти шибаният Джеймс Бонд.

— Няма страшно — продължавах аз. — Този не е от разговорливите. Напротив — пълен гроб. Никой няма и да научи.

— Вероятно. И името му — супер.

Сетне изтичахме до къщата. Рейчъл излезе да ни пресрещне. Беше пребледняла като платно, направо помислих, че ще припадне.

— Рейчъл, пиленце, какво има? — попитах и я сграбчих за раменете.

— Виж сам — рече тя почти беззвучно и махна с ръка назад.

Заварих Марси Бекър настанена в едно от големите кресла, свила крака под себе си. Взираше се втренчено в стената и си дъвчеше нокътя. За миг прехвърли очи към мен, сетне ги свали към нещо на земята пред нея и пак се вторачи в бялата мазилка. Така ни завари и Луис след време. Изглежда, сме стояли неподвижни доста дълго. И той изгледа онова, което лежеше на пода.

Беше книга.

Книга от човешки кости и кожа.

Голямата книга е и като голямото зло.

Размерите? Трийсет и осем на осемнайсет, плътна и дебела. На гърба шест малки леко извити кости — поставени хоризонтално — в три двойки. Леко пожълтели, намазани с някакво защитно покритие, от което на светлина блестят. Не съм сигурен, но ми се струва, че са части от човешки ребра, може би детски. На допир са много гладки, за разлика от останалия материал на книгата. Боядисана е в тъмночервено, самата текстура — набраздена като с бръчки, около левия горен връх изпъква черна точка, същинска бенка.