Джон Коннолли - Родени да убиват

— Нищо не си била в състояние да направиш, Марси — рече тя тихо и в гласа й долових ехо от моя собствен. — Онзи тип Лутц е щял да убие и теб и тогава нямаше да научим как е станало убийството. Ти нали не си разказвала на други хора за него?

Марси енергично заклати глава.

— Не, но щях… докато не видях книгата. Тогава се уплаших още повече, ама ужасно се уплаших. Реших, че най-добре е да се скрия някъде и да стоя колкото се може по-далеч от ченгетата. Защото ако ме намерят, ако онзи едрият разбере какво съм видяла… майко мила! Обадих се на мама и й казах, че на Грейс й се случи нещо много лошо и че трябва да се скрия, докато реша какво да правя. Изрично й казах да не споменава пред никой къде съм, особено пък пред полицията. Хванах първия рейс от Елсуърт рано сутринта на следващия ден и оттогава стоя тук. На два пъти се престраших да отида до един магазин, взех под наем мотоциклета — ако ми се наложи да се спасявам бързо…

— Е, завинаги не можеш да се криеш тук — казах й очевидното.

— Нямаше къде другаде да отида — въздъхна дълбоко тя.

— Но Грейс не успя да ти спомене къде е ходила?

— Не. По едно време подхвърли нещо за някакъв фар, но тогава бе много възбудена. Нали разбирате — пренапрегната и може би превъртяла. Говореше ги едни — нищо не й се разбираше.

— А книгата е все още у теб, нали?

Марси кимна, посочи към раничката.

— Там е. Пазя я.

И в същия миг се обади Луис. Извърнах се към него.

— Идват.

Бялата акура на Лутц изрева нагоре по чакъла и спря на около десетина метра от предната врата. Самият той излезе пръв, след него — дребен, възслаб мъж с ниско подстригана коса. Бе кривоглед, облечен в бояджийски гащеризон и гумени ръкавици. Такива хора Луис презрително нарича „злобарчета“ или „малчовци“. Има предвид онзи тип дребни боклуци, които обичат да давят кучета, да бесят котки, да тормозят и насилват деца и изобщо всичко, що е по-слабо от тях самите. И двамата държаха пистолети в ръка.

— Май са дошли с готовност да я заловят на всяка цена — жива или мъртва — подхвърлих аз.

Дребният отвори багажника и извади голям гумен чувал — от онези, в които слагат убитите.

— Тц — възрази Луис. — Току-що ти показаха за какво става дума.

Отдръпнахме се назад, в сенките на стаята, докато Лутц се приближи и надзърна през прозореца. Махна с ръка на дребния да заобиколи отзад, самият той тръгна към предната врата. Допрях пръст на устни, с ръце обясних на Рейчъл да отидат с Марси в малката спалня и да легнат на пода. Луис мълчаливо извади зиг зауера от колана и отривисто го подаде с дръжката напред на Рейчъл. Тя го изгледа, поколеба се, взе го. А той с двуцевката в ръка тръгна към задната врата — да пресрещне помощника на Лутц. Това стана за не повече от три секунди, аз извадих пистолета, свалих предпазителя, замислих се какъв избор имам. Не беше много голям.

Предната врата се отваря в късо коридорче — отпред стена, метър и половина вляво вече влизате в голямата стая — нещо като всекидневна. Отдясно на нея е спалничката, където Марси Бекър и Рейчъл вече лежаха под прозореца — ако някой отвън надникне, да не може да ги види.

Пристъпих до ъгъла на всекидневната, току до коридора към външната врата и скрит за влизащия, зачаках с насочен пистолет. Чух как изскърца дръжката, в същия миг от задната част на вилата нещо избумтя досущ като топ. Откъм вратата се чу трясък, Лутц влетя с хванат в двете ръце пистолет. Шумът отзад май го панира и влезе прекалено бързо. Оръжието му бе насочено към средата на стаята, не и към мен. Атакувах с рамото напред, едната ми ръка отблъсна неговия пистолет, другата го тласна към прозореца, последва силен удар в слепоочието със смит и уесъна. Той залитна, ударих го пак. Успя да пусне изстрел — в тавана, получи трети удар и падна на колене. Веднъж на пода, изтръгнах пистолета от пръстите му и го захвърлих в кухнята. Сетне го опипах за друго оръжие. Нямаше, но му взех белезниците. Тупнах го още веднъж — за всеки случай, закопчах го и го извлякох навън на чакъла. Очаквах там да намеря Луис и така и стана, но не беше сам.

Дори не беше и въоръжен.

Стоеше изпружен с ръце на тила, а голямата двуцевка се търкаляше на земята в краката му. Зад него стърчеше високата, плешива фигура на Голем, един пистолет почти опрян в главата на черния ми приятел, другият небрежно насочен в гърдите ми. На свития му лакът висеше навито въже.

— Съжалявам, човече — тихо рече Луис.

Отляво се търкаляше дребният с голяма дупка в гърдите.