Джон Коннолли - Родени да убиват

Скочих и се устремих към вратата, стъпвах по рухналите стелажи, като омагьосан не можех да отделя очи от стотиците мъхнати гадини, които вече шареха навсякъде, биеха се и умираха разкъсани. Стигнах до вратата и излязох на чистия въздух, соленият морски вятър ме блъсна в лицето, а хладните едри дъждовни капки ми се сториха като Божа благословия след отвратителната воня зад гърба ми.

Тогава чух звука на нечие движение и незабавно насочих пистолета в тъмната паст на полуразбитата врата. Нещо се мерна в мрака, сетне се появи самият Пъд с разкривено лице и широко разтворени очи. Едното бе налято с кръв и подуто, мускулите на едната буза диво играеха. В косата, по лицето, навсякъде по него лазеха малки кафяви паячета, от пазвата му излезе доста по-едър черен скитник, Пъд изломоти нещо болезнено и тогава видях, че и в устата му има от същите твари. Неволно отместих очи за миг и когато погледнах отново, него го нямаше.

Зад гърба ми нищо издумка — беше вратата на фара, широко отворена, вятърът я блъскаше в стената отново и отново. Целият бях подгизнал и сега вече усетих тръпките по гърба и ужасния хлад по цялото тяло. Избърсах с длан водата от лицето и затичах към фара. Преддверието бе постлано с каменни плочи, нагоре водеше метално стълбище. Площадки нямаше, най-горе зърнах нещо като платформа, от нея се излизаше на откритата тераса.

Пред мен — в плочите — зееше отворен капак, измайсторен от тежко дъбово дърво и обкован с железни шини. Надолу водеха каменни стъпала, ниско в подножието им зърнах квадрат ярка, жълтеникава светлина.

Намирах се на входа на кухия ни свят… Тръгнах бавно надолу, стъпало по стъпало, с насочен напред пистолет. И така стигнах до нещо като бетонен бункер, обзаведен с кресла и старо канапе. В отсрещния ъгъл видях неголяма маса, под нея износен персийски килим. Отдясно имаше кухничка, всъщност бокс, отделен от голямото помещение с двойна летяща врата. От тавана висяха направени с помощта на дебела жица осветителни тела. В съседния ъгъл бе двойна етажерка — празна, до нея на пода — кашон с книги и списания. Силно миришеше на политура, таблата на масата светеше, лъсната до блясък, в същото състояние бяха етажерката и кухненският плот пред бокса.

Но тук главното бяха стените — покрити с илюстрации от пода до тавана, просто всяко ъгълче, всеки сантиметър…

Ето и импресии ала Кон — Смъртта на черен кон, образи на военни жертви, вдъхновени очевидно от Дикс и Георг, сгромолясващи се в пепел и жупел градове, червено-жълти огнени фурии, както в апокалиптичните пейзажи на Майднер. Застъпват се едни с други, цветовете се смесват и преливат, за да създадат още по-тягостно настроение. Взети от един художник образи се повтарят в повлияни от друг мотиви, на място там, а в същото време част от общата контекстуална визия. Ето демон тип Георг, който преследва тълпи хора в типични за Майднер сцени на разрушения; коне сред батални сцени, осеяни с трупове полета, същински Кон.

Думите не стигат за обяснение. Ето защо и децата му са толкова изплискани.

Следващата стая е обзаведена в същия дух, само че тук образите са средновековни по дух и източник, пък и значително по-детайлно украсени. Тази стая е по-голяма от съседната, тук има две двойни легла, на пода — линолеум, между леглата — дървен параван. На грубо направени лавици са поставени доста книги и списания. Зад плъзгащи се стъклени врати има малка баня с душ и тоалетна. Единствената светлина идва от поставена на масичка настолна лампа. Недалеч от мястото, където стоя, виждам два големи кашона — в тях женски дрехи, встрани отворен куфар с мъжки костюми и якета. Дрехите определено не са в тон с днешната мода, но и не са чак толкова старомодни — може би отпреди две десетилетия. Чаршафите от леглата са сгънати и наредени на купчина. В ъгъла е оставена прахосмукачка — отворена е, торбичката с боклука стои до нея. Изглежда, че тукашните обитатели са се готвели да премахнат следите от пребиваването си на това място.

Вратата към третата стая е открехната. Дочувам шум и замръзвам. Струва ми се, че някой дрънчи с вериги. Замирисва ми на кръв, но движение близо до вратата не усещам. Ето, отново звучи шум на метал върху метал. Пристъпвам, бутвам вратата с върха на обувката и залепвам гръб на стената встрани. Чакам куршумите. Но такива няма. Изчаквам още няколко секунди, сетне надниквам.

Касапски дръвник на четири дебели крака! В средата на каменния под. По него стара, засъхнала кръв. Отвъд дръвника, до отсрещната стена блести маса от неръждавейка, с мивка и отводна тръба, която влиза в плътно затворен метален контейнер отдолу. На масата — хирургически инструменти, окървавени, някои видимо използвани съвсем неотдавна. Виждам костен трион, два скалпела с алени капчици по тях. На кука на стената виси сатър. Цялото помещение вони на месо.