Джон Коннолли - Родени да убиват

Толкова малко ми трябваше да го убия, толкова малко, че почти не зная… Но напрегнах цялата си воля, въздъхнах и усетих, че пръстът ми отпуска спусъка. Усетих още и огромното разочарование, което го обзе.

— Лъжеш, Фокнър, ти си само един лъжец — рекох спокойно. — Моята съпруга и дъщеря ми — където и да са те — ти там нямаш никаква сила. Ти и тям подобните ти. Сега за последен път ти казвам: излез от лодката!

Той не помръдна.

— Мен земен съд не може да ме съди, грешнико. Господ е моят съдия.

— Възможно е — рекох аз.

— Сбогом, грешнико — отвърна Преподобният Фокнър и нещо се стовари в тила ми, събори ме на колене.

Кафява обувка стъпи на пръстите ми и пистолетът изгърмя, куршумът отиде някъде в кея, сетне същият крак изрита оръжието в морето. Върху плещите си усетих огромен по сила натиск, лицето ми потъна в калта. По гърба си чувствах нечии колене, те изтласкваха въздуха от дробовете ми, ноздрите ми се пълнеха с водниста пръст. Забих пръстите на краката в меката почва, подпрях се, доколкото можех, на лявата ръка и с все сила се опитах да се изправя, като същевременно замахнах назад с дясната. Усетих съприкосновението, а тежестта на гърба ми поолекна. Опитах се да я отхвърля изцяло и да се извърна. Във второто успях, но веднага нечии пръсти се впиха в гърлото ми, получих силен удар в слабините — вероятно с коляно. Натискът ме повали на земята по гръб и разбрах, че гледам право в лицето на Ада. Кошмарна гледка наистина.

Чертите на Пъд бяха размазани, от паешките ужилвания главата му бе силно подута, лицето най-вече, устните — огромни, виолетови, като че виждах хрущяли. Отоците бяха почти затворили ноздрите му и се налагаше да диша тежко през устата. Езикът му висеше навън издут, едно око бе почти затворено от околен оток, другото — неимоверно уголемено, като че всеки миг ще изскочи от гнездото и ще се пръсне. Бе посивяло, белезникаво на места, залято в кръв — очните капиляри вече се бяха разкъсали. В косата му белееха паяжини, едър черен паяк бе размазан между подутия врат и яката на ризата, краката му все още потрепваха. Заудрях ръцете на Пъд, но той ме държеше здраво. От устата му потекоха кръв и слюнка, спуснаха се по брадичката. В същия миг забих пръстите на дясната ръка в лицето му, опитвах се да намеря повреденото око.

Отзад чух шума на двигателя — моторът припалваше. Пъд премести пръсти — сега замачка адамовата ми ябълка. Отново се опитах да отстраня ръцете му, но напрежението в главата ми постоянно се увеличаваше — онзи притискаше дихателната тръба. Моторът запали, чу се пърпорене — лодката се откъсваше от пристана, но на мен толкова ми и пукаше. В ушите ми забуча силно, но все още отлично чувах тежкото, затруднено дишане на човека, който ме душеше. Зад очите усещах пареща болка, връхчетата на пръстите ми започнаха да губят чувствителност. Отчаяно замахнах към лицето на Пъд, но губех ориентация, движенията ми не бяха добре координирани, вече виждах като в мъгла.

И в същия миг върхът на главата му сякаш избухна. Като че я отнесе вътрешен взрив, по лицето ми заваляха червени пръски и сива материя. Пъд остана в същото положение за секунда-две, долната му челюст омекна и увисна, от ушите и очите потече кръв, сетне тялото му се изви и странично се свлече в калта. Натискът върху гърлото ми секна, жадно загълтах големи глътки мокър въздух и с отвращение избутах трупа му встрани. Гърлото ми свистеше, изправих се с мъка и сритах останките на Пъд, сетне се наведох и повърнах. То нямах нищо в стомаха, бяха само спазми и горчива жлъчка.

На върха на тревната пътечка лежеше Ейнджъл по корем с протегната напред ръка. В нея държеше пистолета, който му бях дал, с другата придържаше парче найлон над наранения си гръб с одраната кожа. Обърнах се към морето — тъмна форма се носеше навън по черната, вълниста маса на водата. Беше се отдалечил на не повече от 15 метра, вълните го връщаха назад, под носа излизаше бяла пяна. Самият Фокнър бе на кормилото, извърнал към нас изкривено в гняв и жал лице.

Тогава моторът закиха и угасна.

Стояхме един срещу друг, делеше ни ивица вода и малко бряг, дъждът валеше върху мокрите ни глави, върху телата зад мен, върху мрачната шир на заливчето.

— Върви в Ада, грешнико — извика онзи отсреща и вдигна ръка с пистолет в нея, стреля.

Първият му изстрел бе съвсем неточен, удари скалите някъде далече встрани. Той залитна, възстанови равновесието си, сега лодката се люлееше доста по-силно, прицели се, гръмна. Този път куршумът лизна ръкава на палтото ми, но нищо повече. Изглежда, мина през вълнената материя, защото усетих лек мирис на изгорено. Фокнър стреля още два пъти, за щастие над главата ми, защото приклекнах и отворих аварийната раница.