Джон Коннолли - Родени да убиват

Чак сега виждам Ейнджъл. Гол, закачен за метален парапет над метална вана. Китките му са закопчани с белезници за тръбата на парапета. Полуизправен, полуприклекнал във ваната, по чиито стени чернее съсирена кръв. Тялото е извито към мен, устата е запечатана със здрави лепенки, очите са полуотворени, туловището — в кръв и пот. Примигва, когато приближавам, отзад лепенките се чува немощен стон. Лицето му е подпухнало и в синини, дълга рана зее на десния крак, прилича на порезна, дълбока. Оставили са го да кърви.

Протягам ръка към гърба му, за да се опитам да го сваля, когато той изстенва по-силно — жаловито, звучи като мяукане. Леко обръщам тялото му — от гърба му е прясно изрязано голямо парче кожа — около 30 х 30 см. Боже мой! Плътта пулсира, червена. Долу в краката се е събрала локва кръв, вече засъхваща по краищата. Забивам неистов поглед в раната, а краката му се разтреперват силно и той заплаква въпреки лепенката.

Излизам от частичния унес и се задействам…

Ключовете висяха на пирон встрани. Свалих белезниците, хванах го през кръста и го извадих от ваната. Тежеше доста, положих го на пода и започнах да отлепям лепенката на устата — максимално внимателно, защото зная колко боли. Взех черпак от масата, напълних го с прясна вода и му го поднесох. Пи дълго и жадно, водата се изливаше по брадата и течеше по гърдите му.

— Дай ми панталона — това бяха първите му думи.

— Кой направи това, Ейнджъл?

— Дай ги! По дяволите! Панталоните! Моля!

Дрехите му бяха на купчина, захвърлени на пода до ваната. Взех леките панталони и му помогнах да ги нахлузи, както си беше седнал с опрени на пода отслабнали ръце. Не изпъшка нито веднъж, само внимаваше да не опре гърба си в нещо. Сега ми отговори:

— Дъртият — рече и успя да издърпа панталоните до кръста.

Материята незабавно се залепи върху раната на крака, тъмна кръв бавно изби. Мръднеше ли, лицето му се изкривяваше от болка, скърцаше със зъби, за да не стене.

— По едно време отвън се чу стрелба и той тръгна по ей онези стълби. Остави пещта отворена. Онова, което е вътре, си е мое…

Повдигна ръка, посочи зад мен — извърнах се и видях стоманената кутия с ключовете и уреда за отчитане на температурата отгоре й. Вратичката бе отворена, виждаше се нещо като хартия, ако допуснем, че хартията може да кърви. Изключих вентилатора, затворих.

— Видя ли другите двама?

Кимнах.

— Те са му деца, Птицо.

— Знам.

— Ега ти шибаното семейство — почти се усмихна при тези думи. — Ти уби ли ги?

— Мисля, че да.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената е мъртва. Г-н Пъд го предадох на питомците му.

Оставих го на място и тръгнах по стълбата, която ми бе посочил. Тя тръгваше нагоре от малка врата в дъното на същата стая. След няколко стъпала вляво се отваряше вход към стая с легло и висящо от тавана голямо разпятие. Стените бяха отрупани с книги на лавици, последните се огъваха под тежестта им, макар че доста бяха вече свалени — и тук личеше подготовка за бягство. Но пък и още много томове си бяха по местата — изглежда, пристигането на Ейнджъл бе накарало Фокнър да си реорганизира приоритетите. Едва ли напоследък е имал живи обекти, върху които да практикува изкуството си. Край леглото стоеше работна маса, отрупана с мастила, тушове, пера и писалки, ножове и остриета — последните поставени върху метално куфарче. Готвил се е да си вземе и тях. В ниша на отсрещната стена тихо бръмчеше генератор.

Върнах се в долната стая, за да заваря Ейнджъл изправен, опрян на стената на две ръце, с наведена глава и леко издигнат десен крак. Раната на гърба отново кървеше. Издръжлив тип бе моят приятел Ейнджъл.

— Как мислиш: ще се справиш ли?

Той кимна. Преметнах лявата му ръка през рамо и внимателно го хванах за кръста. Тръгнахме бавно, бавно, стъпка по стъпка нагоре по каменните стъпала. По лицето му се четеше истинската агония на това упражнение, но звук така и не издаде. Тъкмо стигнахме върха, когато кракът му се подхлъзна, той залитна и гърбом се удари в стената. По нея остана голям червен белег, а Ейнджъл загуби съзнание и трябваше да го нося. Стълбите горе завършваха с нещо като свод, а в него метална врата — отворена. На пода се търкаляше голямо парче найлон, развяваше го влизащият отвън вятър, краищата му плющяха. Вляво лежеше нещо окървавено, увито в подобен найлонов чаршаф. Виждаше се част от лицето на Воасин. Спомних си ядните думи на Пъд за наранения партньор. Изглежда, същият бе починал от раните си впоследствие.