Джон Коннолли - Песен на сенките

Но кой беше той да го съди?

Върна се в колата и остави детектива на усамотението му.

Аманда Уинтър не разбираше напълно защо беше заставена да се премести в тази къща край океана. Знаеше единствено за някаква караница между майка й и баба й, макар че не беше посветена в повода за нея. Просто се беше научила да разпознава настроенията на майка си, тъй като двете бяха близки по начина, по който само майка и дъщеря, отраснала без мъж в живота им, могат да бъдат, и разбираше, че въпроси относно кавгата не са добре дошли.

Бащата на Аманда беше починал още преди тя да се роди и майка й рядко говореше за него. Аманда знаеше само името му — Алекс Гойър — и това, че е бил механик. Баба й веднъж го беше описала с много смешна дума: кьопав. Аманда провери значението й в интернет и установи, че означава безполезен или некадърен. Имаше и други думи, но само тези разбра. Не й харесваше да мисли, че от баща й няма никаква полза, понеже ако тя беше част от него, то значи нещо в нея също беше безполезно. Майка й се беше постарала да я успокои по този въпрос. Твърдеше, че баща й не е бил безполезен, каквото и да приказва баба Иша.

Вече по-голяма и по-привикнала към нюансите в речта и поведението на възрастните, Аманда беше научила — най-вече от баба Иша — повече за отношенията между майка й и баща й. Знаеше, че баба Иша се ядосала, защото майката на Аманда забременяла, без да е омъжена, а щом разбрал, баща й не пожелал да се ожени за нея, а вместо това прекъснал всякакви връзки с тях. Фактът, че баща й беше изоставил майка й, докато Аманда още е в утробата, я натьжаваше и сякаш затвърждаваше мнението на баба Иша за него.

Някой бе убил баща й — застрелял го в сервиза, в който работил. Откритието беше скорошно и дойде от баба Иша. Аманда се чудеше дали това не е една от причините за голямата караница. Не беше сигурна какво мисли за убийството на баща си. Баба Иша беше споменала наркотици. Това правеше ли баща й лош човек? Не, надяваше се Аманда. Да си лош, е по-лошо от това да си безполезен. Баща й явно е нямал голямо семейство — майка му починала, а баща му, отново според баба Иша, досущ като сина си, не бил стока. Бащата на баща й — нямаше как да мисли за него като за свой дядо — бе умрял, когато Аманда била още бебе. Черният му дроб не работел както трябва, а накрая изцяло спрял да функционира. Майка й отишла на погребението, макар че подобно на толкова много други неща, засягащи семейство Гойър, Аманда го откри едва години по-късно.

Така че баба Иша бе единственият прародител на Аманда, тъй като дядо Дейв, нейният съпруг, също беше починал. Аманда почти не го помнеше. Имаше сива коса и носеше очила с дебели стъкла. Майка й казваше, че дядо Дейв наричал Аманда „Манна“, като небесния хляб. Понякога майка й също я наричаше така и това я радваше.

Баба Иша обичаше Аманда. Обичаше я сляпо, глезеше я и изпълваше всеки аспект от живота й. Аманда и майка й дори живееха в къща недалеч от тази на баба Иша, на земя, която беше нейна собственост. На Аманда й липсваше животът там. Липсваше й баба Иша. Не я бяха чували, откакто се преместиха в Бореас. Искаше да попита майка си за това, но тя беше потънала в собствените си грижи и всеки път, когато Аманда се опиташе да повдигне въпроса, майка й се ядосваше, а Аманда не обичаше да вижда майка си такава.

И така, когато не беше на училище — което се случваше често, защото страдаше от болест, с която докторите не знаеха какво да правят, — Аманда убиваше времето в дрямка, в четене или в гледане на телевизия, докато не я заболяваха главата и очите. В началото беше намразила Бореас, мразеше това, че е откъсната от приятелите си в Пирна и от баба Иша. Само че бавно, но непоколебимо, океанът започваше да я омайва със своя ритъм и звуци, тъй като беше същият този океан, който се разбиваше близо до старата им къща, нищо че гледката беше друга. Не можеше да си представи да заспива без шушненето на вълните или да се буди без мириса на сол във въздуха и острия дъх по кожата й.

Мъжът, който живееше в единствената друга къща в залива, беше привлякъл вниманието й почти мигновено. Видя го да върви по брега още първия ден, докато седеше на новото си легло и се взираше навън към океана. Той пристъпваше бавно и внимателно, сякаш се страхуваше да не падне, нищо че дори и да станеше така, пясъкът нямаше да го нарани особено много. Придържаше се край по-меките участъци близо до големите дюни и използваше бастун. Не беше стар обаче, което я изненада. Ограниченият й опит показваше, че само старите хора като баба Иша ползват бастуни, затова заключи, че този мъж трябва да е или пострадал, или сакат.