Джон Коннолли - Песен на сенките

— Нищо. Просто го видях да върви по плажа и се зачудих.

— Може да му се представим, щом се настаним. Дотогава, знаеш, че не трябва да говориш с непознати, нали?

— Да, мамо.

— Добре.

Мислите на майка й отново се зареяха. Гризеше едно и също парче пица толкова отдавна, че сигурно беше изстинало в ръката й. Аманда вече беше изяла две парчета и сега беше на третото. Беше прегладняла като вълк. Довърши последното си парче и помоли да бъде извинена.

— Разбира се, миличка — каза майка й. — Тук ще ни е добре, нали знаеш?

Само че всъщност не гледаше Аманда, когато го каза, и момичето си помисли, че по-скоро се опитва да убеди себе си, отколкото дъщеря си.

А дъждът все така се изливаше, отмивайки пясък и прах, а на юг, недалеч от мястото, на което седяха — и малко кръв…

През онази нощ Аманда сънува странен сън. Стоеше на плажа по пижама, а в далечината червената ивица плат плющеше като флаг над пясъка. Над него коленичи фигура, но не беше господин Паркър. Беше по-дребна, а когато се приближи, Аманда видя, че това е малко момиче, по-малко дори от нея. Момичето носеше нощница, но сякаш не усещаше студа. Дългата й руса коса скриваше лицето й. Дясната й ръка си играеше с червения плат.

Аманда се спря. В съня си почувства, че не би било редно да се приближава до момичето. Не че беше плашеща. Просто беше друга.

— Здравей, Аманда — каза момичето.

— Здравей. Откъде знаеш името ми?

— Понеже те наблюдавах. Яде пица за вечеря. Видях как ядеш. После отиде в стаята си, и там те видях.

— Как?

— През прозореца.

— Но той е високо.

— Да. Имаш чудесна гледка.

Дори насън, Аманда потрепери.

— Как се казваш? — попита тя.

— Името ми е Дженифър.

— Наблизо ли живееш?

— Предполагам, че вече е така.

На една част от Аманда й се искаше да може да види лицето на Дженифър. Друга нейна част се радваше, че не може.

— Видя как той пуска торбичката, нали? — попита Дженифър.

— Да.

— И ти я вдигна.

— Да. Нещо лошо ли направих? Не исках.

— Не. Остави я обратно там, където я намери, а това е най-важното. Разбираш ли какво е?

— Не, не мисля. — Аманда се размисли. — Може би.

— Кажи.

— Тя е маркер, но не знам какво трябва да маркира.

— Напредък — каза Дженифър, а Аманда си помисли, че макар да прилича на малко момиче, тя говори като далеч по-възрастен човек. — Всеки ден той се мъчи да стигне малко по-далеч. Често са само няколко крачки. Отбелязва мястото, за да му напомня да направи поне още една крачка на следващия ден.

— Защо го прави?

— Беше ранен. Все още го боли. Но става все по-силен.

— Той да не…?

Но Дженифър се изправи и обърна гръб на Аманда. Разговорът беше приключил.

— Защо не мога да видя лицето ти? — извика Аманда, но в мига, в който думите изскочиха от устата й, съжали, че попита.

Дженифър се спря.

— Искаш ли да го видиш? — попита. — Наистина ли искаш?

Тя бавно се обърна и вдигна дясната си ръка, за да отметне косата от лицето си.

А Аманда се събуди с писък и намери в леглото си пясък.

Кори Блум беше началник на полицията от две години и продължаваше да бъде най-младият човек, заемал някога този пост. За разлика от нея предшественикът й, Ерик Ланге, към момента на пенсионирането си беше най-дълго служилият началник в щата, но дори тогава градът, общо взето, трябваше да го принуди да напусне едва ли не под дулото на пистолета. Ланге умря скоро след пенсионирането, факт, за който Блум не съжаляваше особено, въпреки че пазеше подобни мисли за себе си. Почитателите на Ланге — от които накрая бяха останали едва неколцина, — казваха, че сърцето на стария началник не могло да понесе, кажи-речи, безделническия живот, при все че Блум би се изненадала, ако на аутопсията се е показало сърце, по-голямо от жълъд.

Ланге имаше солидно германско потекло — да не повярваш, но бащата на стария глупак беше още жив, тропаше на прага на столетието — и управляваше Бореас като свое лично феодално владение. Той беше шовинист и хомофоб, а най-доброто, което можеше да се каже за него, беше, че поддържаше нивото на престъпността ниско, макар че то не се беше увеличило и след напускането му, което подсказваше, че Бореас изначално не бе точно Детройт или Ню Орлиънс. В края на господството му вече беше ясно, че жителите на града искат промяна, и Блум беше назначена за началник, без да се вдига почти никакъв шум. Помогна й това, че беше женена за мъж, който беше родом от Пирна, и макар че никога не беше изказвано нищо в този смисъл, това, че няма деца.