Джон Коннолли - Песен на сенките

Поради относителната липса на мъже в живота й, Аманда изпитваше любопитство към тях. Не към момчетата — тях вече ги разбираше достатъчно добре, че да ги пренебрегва почти напълно, намирайки ги в най-добрия случай за забавни на моменти, но през по-голямата част от времето дразнещи, — ами към големите мъже: възрастните, като майка й. Не можеше изцяло да схване същността им; начинът им на мислене и действията им й бяха чужди. Приличаха й на различен биологичен вид от момчетата в училище и не можеше да си представи как някой толкова тъп и негоден за нищо във всяко отношение като Грег Сайкс, който стоеше зад нея в часовете и веднъж се бе изплюл в косата й, е възможно, като порасне, да стане способен например да кара кола или да се задържи на работа. Грег Сайкс вонеше на пикня и обикаляше с ръка, втъкната в панталоните, когато си мислеше, че никой не гледа. Можеше да си представи порасналия Грег Сайк единствено като по-голяма версия на сегашното му аз — все така да плюе, все така да мирише на пикня и все така да играе с пишката си, понеже не прави разлика между „лично“ и„публично“.

И така, в онзи първи ден, объркана от внезапния катаклизъм в живота й, тя наблюдаваше как мъжът върви бавно по брега с ръка на бастуна, със сведена глава и устни, помисли си тя, които се мърдат съвсем лекичко, сякаш говори на себе си или може би брои стъпките си. Поспря се за момент да огледа къщата им, забелязал паркираната отпред кола и кашоните и куфарите на верандата. Вдигна поглед и за миг Аманда беше убедена, че гледа нея, въпреки че вече знаеше, че от този ъгъл щеше да му е трудно да я види, както е легнала на леглото си. Още когато пристигнаха, провери доколко стаята е подходяща за наблюдателен пост, като се местеше между спалнята си и пясъка. Не, беше почти сигурна, че той не може да я види, но въпреки това почувства силата на погледа му и дори за миг сякаш беше в стаята при нея, толкова осезаемо беше присъствието му.

После той продължи нататък, а тя се премести, за да може да продължи да го наблюдава. Не беше от момичетата, които шпионират хората. Веднъж баба Иша я хвана да ровичка из шкафа й; невръстните очи на Аманда бяха привлечени от старите рокли, които баба й пазеше, но никога не носеше, от кутиите за обувки, останали нови и недокоснати, и от другите незнайни съкровища, които може би се криеха вътре. Баба Иша наистина се ядоса и дълго наставлява Аманда за правото на уединение. Оттогава Аманда винаги внимаваше да не любопитства, но мъжът вървеше по плажа, пред очите на всеки, който се окажеше наоколо, така че не е като да правеше нещо лошо, като го наблюдава. Дори да беше така, вниманието й можеше да се отнесе нанякъде и да го остави да се превърне във все по-малко интересен обект, докато накрая изобщо престанеше да го забелязва, стига да не беше онова, което той направи после.

Спря, пресегна се надолу към пясъка и вдигна нещо черно-червено, след което продължи още малко по-нататък. Накрая пристъпи вляво на чистия бял пясък отвъд досега на настъпващия прилив и пусна предмета. После се обърна и закрачи обратно към къщата си, като се движеше дори още по-бавно и предпазливо от преди. Лицето му изразяваше умора и, според нея, болка.

Изчака, докато той се скрие от погледа, и след като се убеди, че се е прибрал у дома си, излезе от стаята и тръгна полекичка към плажа. Не й отне много време да намери малкото вързопче, понеже бризът беше подел червената лента плат, която обозначаваше местонахождението му.

Мъжът беше захвърлил платнена чанта, на пипане пълна с камъни, чийто отвор беше завързан с червената лента. Възелът не беше много стегнат, така че бързо го отвърза. Съдържанието, след като беше разкрито, не се оказа страшно интересно. Бяха просто най-обикновени стари камъни, без красиви шарки, без необичайни набраздявания. Прегледа ги всичките, да не би случайно сред тях да имаше скрит скъпоценен камък, но не намери такъв. Когато приключи, върна камъните в торбичката, завърза отново възела и я намести обратно в малката вдлъбнатина в пясъка, откъдето я беше взела.

По-късно заваля. Слушаха как дъждът тропа по покрива на новия им дом, докато ядяха пица на кухненската маса, заобиколени от опаковани и разопаковани вещи, и Аманда попита майка си дали знае нещо за мъжа, който живее в другата къща.

— Не — отвърна майка й, но я слушаше само с половин ухо. Винаги слушаше с половин ухо, говореше с половин уста, забелязваше само наполовина. Такава беше, откакто обяви, че ще се местят от Пирна в Бореас. — Мисля, че името му е господин Паркър, но само толкова. Защо?