Джон Коннолли - Песен на сенките

— Какво ще рече това?

— Означава, че ние искаме вие да се грижите за себе си, а в замяна ние ще се погрижим за къщата ви.

— Може би все пак не са ми нужди ключове — каза Соумс.

— Те биха били просто поредното нещо, за което да се тревожите — каза Анхел. — Като се върнете в офиса си, там ще ви чака преработеният договор за наем.

После се зае внимателно, но решително да изпровожда Соумс вън от къщата.

— Направата на необходимите корекции ще отнеме няколко дни. Ще бъдат извършени дискретно. Нямате нищо против засега да задържим тези ключове, нали?

Размаха връзката, която Соумс беше донесъл.

Соумс се потупа по сакото. Беше почти сигурен, че, след като отвори вратата, сложи ключовете във вътрешния си джоб, но допусна, че може и да греши.

— Имате номера ми — каза той, — в случай, че срещнете някакви затруднения.

— Няма да има такива, но ви благодарим.

— Добре. Ами, да ви оставям тогава.

— Ще ви бъдем признателни.

Соумс се качи в колата си. Двамата мъже бяха дошли с нов черен лексус „LS 600h L“, машина, която според него струваше около 120 хиляди долара парчето. Очевидно професията на консултант по сигурността се заплащаше добре. Щеше му се само да разбира какво точно представлява тя.

Както беше обещал Анхел, в офиса му го очакваше преработеният договор за наем. Чак когато изпращаше по електронната поща подписаното от него копие до Ейми Прайс обаче забеляза, че споразумението е изпратено в 8:15 часа сутринта, когато той все още пътуваше за срещата си с мъжете на име Анхел и Луис.

Боби Соумс току-що бе изигран.

Четири дни по-късно Чарли Паркър пристигна в Бореас.

Соумс паркира при отбивката към „Грийн Херън Роуд“, която минаваше зад двете къщи в залива. Две неасфалтирани алеи свързваха къщите с главния път — първо тази на Паркър, а после, около двеста метра по-нататък, втората къща, която от край време беше известна като Къщата на Жилет, при все че в нея не беше живял нито един Жилет от шейсетте години на двайсети век насам.

Сега беше наета от жена на име Рут Уинтър и нейната деветгодишна дъщеря Аманда. Соумс се беше погрижил за документацията, но не и преди да се допита до Уолш и началника на полицията. Семейство Уинтър се оказаха изрядни. Бяха от Пирна, където все още живееше майката на Рут Уинтър. Соумс не тръгна да си вре носа в личните работи на жената, или в подбудите й да се премести в Бореас. Стори му се, че тя просто иска двете с дъщеря й да си поемат глътка въздух на спокойствие. Животът в Бореас щеше да позволи на Аманда Уинтър да продължи образованието си в Пирна, тъй като се водеше в същия училищен район, а училищният автобус щеше да я взима и оставя близо до къщата.

Соумс беше посетил семейство Уинтър един-два пъти, откакто се заселиха в Бореас — ако трябваше да бъде искрен, по-често, отколкото е прието за съвсем необходимо предвид обстоятелствата, не на последно място защото Рут не беше непривлекателна. Беше в края на четирийсетте, със светла коса и сини очи. Дъщеря й се беше метнала на нея и вече беше висока за възрастта си. Едва на третата му визита Рут Уинтър се поинтересува дали Соумс е винаги така внимателен към своите клиенти. Постави въпроса с известна доза чувство за хумор, но на дъното прозираше недвусмисленото съобщение, че Боби Соумс я е радвал с присъствието си предостатъчно, поради което точно тази сутрин не стигна по-далече от алеята. Вместо това вниманието му беше съсредоточено върху къщата, обитавана от детектива. Щеше му се да вярва, че проявява лична загриженост за възстановяване здравето на Паркър, но в същото време не спираше да се тревожи и за самата къща. Не му харесваше, че няма достъп до нея, а и продължаваше да го притеснява възможността присъствието на Паркър в Бореас да донесе беди на града, а в частност и на Боби Соумс.

Досега беше посещавал детектива само веднъж, и то в деня след пристигането на Паркър. Нещо странно се случи, когато Соумс сви по алеята. Слушаше радио „Уолц“ от Мъчайъс, когато внезапно сигналът бе прекъснат от нисък жужащ звук. Заглъхна бързо и Соумс не се замисли повече за него, но щом стигна къщата, Паркър вече го чакаше отпред, а брокерът беше убеден, че е зърнал под широкия анорак на детектива да проблясва оръжие.

Първата му мисъл беше, че Паркър не изглежда добре. Движеше се бавно и очевидно изпитваше някаква болка. Косата му беше странно прошарена и на Соумс му отне няколко минути да си даде сметка, че беше израснала бяла на местата, където куршумите са разкъсали скалпа му. Двама нападатели, въоръжени с пистолети и пушка, го нападнали от засада, когато се прибрал у дома си. Като нищо щели да го убият, ако някак не бе намерил сили да отвърне на стрелбата. Дори тогава онова, което наистина го спасило, бил фактът, че не му оставили време да изключи алармата, преди да открият огън, а фирмата била строго инструктирана да уведоми ченгетата в Скарбъроу, ако се задейства. Според полицията само още няколко секунди и щели да обсадят нападателите му. Колкото до нападателите, официалната версия е, че не са идентифицирани, нито открити, но хорската мълва гласи, че са мъртви.