Джон Коннолли - Песен на сенките

Соумс зави надясно, като се отдели от „Бърджис роуд“ и излезе на „Толандс лейн“, която се виеше надолу до залива Грийн Херън, най-уединения тесен пролив на полуострова. Беше дълъг и закътан между високи дюни, а нещо, свързано с ориентацията му, го правеше особено податлив на ветрове откъм океана, така че дори при сравнително лек бриз в къщите по брега човек се чувстваше така, сякаш бе на носа на кораб по време на буря. В околностите му винаги беше с един-два градуса по-хладно, отколкото където и да било другаде край Бореас, сякаш зимата беше избрала това място да остави спомен за евентуалното си завръщане. Туристите, общо взето, не си правеха труда да ходят там, освен може би някой случаен любител на птици, а и те най-често оставаха разочаровани от липсата на чапли, било то зеленогърби или други.

В самия залив имаше само две къщи, и двете бивши летни вили, едната купена на бърза ръка, покупката впоследствие лека-полека ожалена, а другата — семейно наследство, останало необикнато и неизползвано още след изчитането на завещанието. В действителност Соумс се беше отчаял, че никога няма да ги продаде или дори даде под наем, затова се изненада, а и изпита облекчение, когато и двете привлякоха наематели в рамките само на няколко седмици, нищо че радостта от това най-сетне да осигури някакъв доход на клиентите си — и месечен процент за себе си — беше леко помрачена от самоличността на единия от наемателите.

Соумс, разбира се, беше чел за частния детектив на име Чарли Паркър още преди стрелбата и последващото му възстановяване, което в крайна сметка го беше довело в Бореас. Соумс имаше приятели и бивши клиенти както в полицейското управление на Бангор, така и в Щатското управление на Мейн, които го бяха посветили в подробностите от живота на въпросния човек на по питие в бара — подробности, които така и не бяха стигнали до нито един вестник. Дори сам да не представляваше голяма беля, Паркър се движеше опасно близо до проблемите.

Първоначално обаче за наема на къщата към него се обърна адвокат на име Ейми Прайс от Саут Фрипорт, която заяви на Соумс, че има клиент, нуждаещ се от уединение и тишина, за да се възстанови от скорошна травма. Тя дойде до Бореас да огледа имота, реши, че отговаря на нуждите на клиента й, и подписа договор за наем — всичко това в рамките на една-единствена сутрин. Въпреки това в сравнение с преговорите за наема срещите на градския съвет изглеждаха дремливи, а Соумс се беше измъкнал от цялата работа натъртен, очукан и чак след като се бе уверил, че Прайс не му е задигнала и часовника. Едва след като подписа споразумението, Прайс спомена името на клиента си — Чарли Паркър.

— Частният детектив? — попита Соумс, докато гледаше как мастилото попива върху договора за наем. — Онзи, когото простреляха?

— Да. Това проблем ли е?

Соумс се замисли над въпроса. Щеше да е проблем единствено ако хората, които се бяха опитали да убият Паркър, се върнеха за повторен опит. И без това му беше достатъчно трудно да даде къщата под наем. Най-добре щеше да е собствениците да я изгорят до основи, ако се превърне в сцена на масово клане. Това сигурно щеше да му коства и мястото в съвета. Нямаше да е особено популярен, ако разпасаните му стандарти станеха причина Бореас да се сдобие с известност, по-различна от сладоледения салон на Форест или етуфето [2] Etouffee — ястие, типично за каджунската и креолската кухня, най-често сервирано с морски дарове и ориз. — Б. ред. със скариди в Каджунската кухния на Кроули. („Най-добрата каджунска храна в Северен Мейн“, което само по себе си не беше разпалваща сърцето реклама, ако ще и Кроули наистина да сервираше адски добра храна, въпреки че тази сладурска правописна грешка в „кухня“ караше Соумс неволно да трепва всеки път, щом я видеше.) Реши, че най-добрата политика е да бъде откровен.

— Вижте, мъж като него има врагове, а в Бореас никой никога не е бил застрелван. Ама никога.

— Може да го сложите на табелата — каза Прайс. — Сещате се: „Бореас: 75 хил. дни без престрелка“, както правят по строителните обекти за инциденти на работното място.

Соумс се опита да установи дали се шегува и заключи, че най-вероятно е така. Макар и само за миг обаче това му се стори като добра идея.

— Като оставим настрана безполезните предложения за означения — заяви той, — неговата репутация може да се окаже предмет на безпокойство.

— Няма опасност да се повтори инцидентът, довел до нараняванията му.