Джон Коннолли: Песен на сенките

Може би имаше нещо общо и с по-късното германско наследство в региона, което насърчаваше определено чувство за ред и придържане към предписанията на закона. Германските лютеранци за първи път дошли в Мейн в средата на осемнайсети век и се установили в днешния Уолдобъроу, познат тогава като Броуд Бей. Обещали им къщи, църква и провизии, нищо от което не се материализирало, като вместо това се оказали изоставени насред пуст враждебен пейзаж. Прибегнали до построяването на временни подслони и до лов на местен дивеч, а най-слабите сред тях не преживели тази първа зима. По-късно се били с французите и индианците, а по време на Войната за независимост различните общности се разделили на такива, които се съюзили с американците в името на свободата, и на такива, които не били склонни да нарушат своята клетва за вярност към английската корона.

По онова време германците вече твърдо се били установили в Мейн. Някъде към края на деветнадесети век неколцина от тях се отправили към Бореас, узурпирали гърците и останали там и до ден днешен. Градският избирателен списък се гордееше с Акерманови, Баумгартнерови, Хюберови, Кустерови, Фогелови и Векслерови. По-надолу по брега, в град Пирна — наречен на едноименния град в Саксония, от който дошли носталгично настроените му основатели — имаше повече германци, че дори и малък брой германски евреи: тук-таме по някой Арнщайн, Бингенс, Левен, Росман и Вахсман. Соумс, който беше англичанин от страна на прадядо си и уелсец от страна на прабаба си (макар че по някаква причина никой в семейството му не обичаше да говори за уелската страна), до един ги виждаше в една и съща светлина — всеки беше потенциален клиент, — при все че помнеше непоколебимото мнение на дядо си за германците, следствие на преживяванията на прадядо му през Първата, както и неговите собствени през Втората световна война. Ако в продължение на години те обстрелват мъже от определена националност, това предразполага към по-негативно отношение към тях.

Соумс остави улица „Бей“ зад гърба си и сви по „Бърджис роуд“. Поспря се пред „Платновезеца“. Вратите му бяха затворени, не се забелязваха следи от живот. Вече беше направил оферта на семейство Табор като посредник при продажбата на имота, а Франк беше обещал да му се обади по-късно същия ден. „Платновезеца“ щеше да му липсва. Славеше се като доста сносен бар и на него му беше приятно да си дърдори с Дона Бъртън, която работеше зад бара всеки вторник, сряда и през уикендите. Тя беше от онзи тип склонни към флиртуване разведени жени, които караха клиентите или поне онези от мъжки пол да се връщат, жените не бяха така податливи на очарованието й. Освен това обичайно не бяха склонни да позволяват на съпрузите или гаджетата си да прекарват много време в нейно присъствие без придружител.

Соумс не знаеше какво ще прави Дона сега, след като „Платновезеца“ затваря врати. Тя живееше на юг в Пирна, където работеше като секретарка, а летните непълни работни дни в „Платновезеца“ й осигуряваха разликата между една уютна зима и такава, в която термостатът поддържа температура с няколко градуса по-ниска от идеалната. Може би Фред Амсел от „Блекбърд Бар&Грил“ щеше да й даде няколко часа, стига жена му Ерика да позволи. Дона щеше да привлече сегашните си клиенти и Фред щеше да започне да се конкурира с „Брикхаус“. Дали пък Соумс да не да си по- бъбри с Фред за това, а после той да повдигне въпроса пред Ерика? Госпожа Амсел може и да изглеждаше като човек, на когото често му тръшват вратата под носа, а и беше със съответния темперамент, но не беше глупава, станеше ли дума за пари.

Кой знае, помисли си Соумс, когато Дона чуе за усилията, които е положил за нея, може даже да склони да го възнагради с малко плътски наслади. Той бе вложил страшно много размисъл в това точно колко плътски сладострастна би била една нощ с Дона Бъртън. Тези фантазии го крепяха през годините, в които бракът му замираше. Тъй като сега отново беше ерген, вече две лета я преследваше с упоритост, която би засрамила гръцката войска при Троя. Все още не беше успял да пробие защитата й, но Фред Амсел можеше да се окаже тъкмо човекът, който ще му помогне да прехвърли оградата. Ако и това не проработеше, на Соумс щеше да му се наложи да измисли начин да се скрие в дървен кон и да плати на някого да го остави пред вратата й.

Соумс продължи с колата нататък, докато къщите не започнаха да оредяват, а пейзажът не започна да слива границите на Бореас с тези на мъничкия съседен град Гратън на север. Двата града си поделяха ресурси, включително полицейски сили, главно защото Гратън правеше Бореас да изглежда като Вегас, така че линиите на пътната карта служеха единствено за информационни цели. Полицейското управление на Бореас беше сключило договори и с Пирна на юг, и с Хамбъл и Тунис на запад, последните две от които бяха общини, състоящи се от шепа нищо и никакви разпръснати къщи и порутени обори. Почти всички от съседните райони идваха в Бореас или Пирна, за да работят, а петте града заедно сформираха общ съвет, в който Соумс членуваше. Срещите се провеждаха всяка първа и трета сряда от месеца и нерядко се превръщаха в нервни пиеси на каприза: данъкът сгради в Бореас беше по-висок от този в другите населени места и онези в града, които негодуваха, че парите им ще обслужват канализацията на Хамбъл или пътната поддръжка в Тунис, мрачно нашепваха за социализъм.