Джон Коннолли - Време на мъчения

— Млъквай. Мини отзад при безалкохолните.

Бърнел забеляза, че откакто мъжете са влезли, Пейдж не е отронила и дума. Беше посивяла още щом зърна пистолета. Някакво атавистично чувство й подсказваше, че това не може, няма как да завърши добре. По-късно, с още прясна кръв по себе си, щеше да каже на полицията, че е наблюдавала изражението на стрелеца и в очите му е видяла себе си, ограбена и изкормена като риба.

— Ти! — Стрелецът се обърна към Бърнел. — Помогни на дъртата да стане.

Бърнел, който не бе посмял да се надигне от пода, бавно се изправи. Под зоркия поглед на високия мъж той се приближи до Кезия, която лежеше превита сред изпопадали пакетчета дъвки. Забеляза, че още държи цигарата, макар и счупена при падането. От устата й течеше кръв, но беше в съзнание, а изражението на лицето й, когато погледна нападателя си — силно враждебно.

— Кретен — процеди тя, когато Бърнел й помогна да седне.

Високият мъж оголи белите си, идеално равни зъби, след което изтрака с тях, а после още веднъж и още веднъж. Бърнел осъзна, че това плашило бе готово да закълве човешка плът.

— Тихо сега — каза той и тя се оказа достатъчно умна, за да го послуша и да замълчи, докато и двамата се оттеглят в дъното на магазина. Пейдж и Брайс вече седяха на земята до хладилниците. От лявата им страна имаше врата, защитена с ключалка с комбинация.

— Там има ли някого? — попита стрелецът.

— Не, само ние сме — отвърна Брайс.

— Ако ме лъжеш…

— Не лъжа. Моля ви, вземете каквото искате, но не наранявайте никого… — Той погледна Кезия, която Бърнел се опитваше да настани в удобна поза. — …повече.

— Казваш ми какво да правя ли? — Тонът на стрелеца беше равен, но Брайс беше прекалено умен, за да се подведе.

— Не, само моля. Умолявам ви дори.

Мъжът кимна.

— Така е по-добре. Мобилните телефони на пода. Веднага.

Телефонът на Кезия беше изпаднал от джоба й при падането и високият мъж го изрита при останалите. Апаратът на Брайс беше закачен на колана му, този на Пейдж — в задния джоб на джинсите й. И двамата ги хвърлиха в краката на стрелеца, но Бърнел вече ги беше изпреварил със своя. Той също имаше калъф за телефона на колана си, от обратната страна на кобура, и никак не искаше да дава повод да го претърсват, защото щяха да намерят не само револвера, но и диамантите. Всъщност беше учуден, че мъжете още не са ги претърсили, но може би се смятаха за по-умели в преценката на хората, отколкото бяха в действителност.

— Каква е комбинацията за ключалката? — попита стрелецът.

— Пет — нула — нула — пет — шест — отвърна Брайс.

— Какво има зад вратата?

— Склад. Тоалетна за служителите. Офис.

— Записващата система на охранителните камери?

Мълчание.

— Да.

— Оръжие?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Мъжът се спогледа с чудовищния си съучастник. Бърнел забеляза, че дясната му ръка не е толкова разкривена, колкото лявата. Тя се пъхна под дългото му яке и Бърнел чу звук от метал върху кожа. Когато отново се показа навън, ръката държеше късо мачете.

— Божичко — издума Кезия, а Пейдж захлипа.

— Моля ви — повтори Брайс, — моля ви…

— Брат… приятелят ми — поправи се стрелецът, — ще ви държи под око, докато аз огледам какво има зад тази врата. Той не си пада много-много по огнестрелните оръжия, но е спец по хладните. Не го карайте да го доказва.

Той посочи Пейдж с пистолета си.

— Ставай, госпожичке. Сега ще отвориш тази врата и ще ме разведеш наоколо.

Пейдж не помръдна. Знаеше какво ще стане зад вратата.

— Не — прошепна тя.

Мъжът клекна пред нея и навря дулото в устата й, мерникът разцепи устната й.

— Май не ме чу.

Той натика мерника под зъбите й и я изправи насила на крака.

— А ти — каза той, като погледна към Бърнел. — Харесва ми якето ти.

И тогава пред бензиностанцията спря помощник-шерифът на окръг Сагадахок.

Бърнел отпи глътка бира в „Мечката“.

— Случвало ли ви се е да изпаднете в такова положение? — попита той Паркър. — Оставен на милостта на човек без милост?

Той се усмихна на собствената си формулировка и Паркър за кратко зърна някогашното му аз, което може би още се криеше дълбоко в Бърнел: умен, но не прекалено, самоуверен и образован, но не арогантен. Можеше ли същият човек да съхранява детска порнография във физическа и електронна форма, и то без да вземе никакви предпазни мерки?

Това тепърва щеше да се разбере.

— На всички ни се е случвало — отвърна той. Точно тогава Луис се присъедини към тях. — Е, поне на повечето — добави той, като погледна партньора си и преосмисли отговора си с оглед на присъствието му.