Джон Коннолли - Време на мъчения

„Рабинов и Зафт“ отдавна ги нямаше, както и Ахува Баер, която се спомина твърде млада на петдесет и три години. Оуен Лараби обаче беше жив и здрав, на седемдесет и девет, макар така и да не се ожени повторно след смъртта на съпругата си и да показваше към жените само толкова интерес, колкото учтивостта налагаше. Това беше напълно разбираемо за всеки, който бе виждал жена му, включително и за бащата на Джеръм Бърнел, Андреас, който дълги години бе агент на Лараби в североизточната част на страната, и за самия Джеръм, който беше наследил позицията му, когато болките в гърба започнаха да пречат на стареца да пътува. Андреас обаче продължаваше да упражнява значително влияние върху бившите си територии чрез Джеръм, който понякога се дразнеше на ежедневните обаждания на баща си — Анреас Бърнел явно живееше с убеждението, че мобилните телефони са изобретени с едничката цел да попречат на сина му да опропасти половинвековните му усилия да създаде мрежа от контакти.

Ситуацията в търговията обаче се променяше. Домакинствата харчеха повече от всякога за бижута и часовници, а хората искаха повече срещу по-малко и така беше за всичко — от книгите до фасула. Понякога Джеръм гледаше рекламите за дистанционно пазаруване по телевизията и се чудеше на глупостта на хората, които още не бяха разбрали, че става ли дума за бижута, това, което на пръв поглед изглежда като добра сделка, никога не е такава в действителност. В тази търговия или поне в онази нейна област, в която вирееха хора като Оуен Лараби и двамата Бърнел, всеки получаваше това, за което си е платил, и нищо евтино не си струваше парите. Това беше един от уроците, които Андреас Бърнел беше успял да набие в главата на сина си. Другият беше разбирането за желанието: техният отрасъл не се движеше от самите вещи, а от желанието на хората да ги притежават. Затова телевизионните реклами трупаха цели състояния от продажбата на дрънкулки на простоватите си зрители: импулсът да притежаваш нещо блестящо и искрящо никому не беше чужд и ако човек не можеше да си позволи най-доброто, взимаше произволна имитация и заглушаваше гласа на съмнението, който му нашепваше, че това е лудост.

По традиция това желание достигаше върхови стойности в два периода от живота на хората: от средата на двайсетте до средата на трийсетте им години, когато мислите им се насочват към женитба, и от петдесет и петата до шейсет и четвъртата година, когато изкарваха максимални доходи и решаваха, че няма нищо лошо да поглезят себе си и партньорите си с малко лукс, преди да дойде време да мислят за болници и на кого да завещаят ролекса си. Търговията дълго време се бе фокусирала предимно върху тези възрастови групи.

Но след като бащата на Джеръм се оттегли, най-голям ръст на продажбите имаше сред най-младите потребители — под двайсет и пет години, както и сред най-възрастните, над седемдесет. Младите имаха повече пари отпреди, а възрастните живееха до по-дълбока старост. Единственото, което не се бе променило, бе това, за което мнозинството от тях харчеха цели състояния: диаманти. Самостоятелно или в бижута, те винаги привличаха поток от пари независимо дали като приходи от директна продажба, или от съпътстващи услуги, като поддръжка, полиране и възстановяване.

Това означаваше, че Джеръм Бърнел трябваше да се погрижи повече от всякога магазините му да могат бързо да набавят скъпоценните камъни, което понякога означаваше веднага. Точно онази вечер, в която всичко се промени, той носеше диаманти за сто и двайсет хиляди долара в специално пригоден джоб на якето си. Носеше и куфарче, но то служеше за отвличане на вниманието и беше пълно с изкуствени кристали и цирконий, опаковани в прозрачни пликчета за заблуда. В случай на грабеж, какъвто досега не бе имал — слава на Иисус и всички светни, — той просто щеше да връчи куфарчето на крадците и да се надява, че ще бъдат достатъчно умни да не утежняват грабежа с убийство.

Бърнел бе започнал да носи оръжие наскоро, след като двама негови познати бяха набелязани и ограбени, като единият бе пострадал толкова сериозно, че сега имаше пластина в главата и можеше да говори само с лявата страна на устата си. Пистолетът го караше да се чувства по-неспокойно, отколкото всички диаманти, които носеше. Ненавиждаше тежестта и формата му. Не му беше приятно да усеща кобура на колана си, въпреки че малкият „Рюгер“ тежеше под половин килограм и общо-взето се побираше целият в дланта му. Беше се упражнявал да го вади от кобура пред огледалото в банята, но се чувстваше малко глупаво, все едно си играеше на каубой. В началото коженият кобур беше прекалено стегнат за пистолета, но продавачът му го препоръча като по-подходящ за скрито носене. За съжаление, скритото оръжие нямаше да му е от голяма полза, ако не успееше да го извади бързо от кобура, но Оуен Лараби, който поназнайваше доста за оръжията, го бе посъветвал да намокри кобура, да прибере пистолета в непромокаемо пликче и да го пъхне за една нощ в кобура. Това бе имало известен ефект, но все пак се беше наложило Бърнел да си купи и препарат за отпускане на кожата.