Джон Коннолли - Време на мъчения

Докато размишляваше над този проблем, се появиха Ейнджъл и Луис. Те бяха наели дългосрочно апартамент в източния край на Портланд, с гледка към водата, и по всичко личеше, че нямат нищо против да пътуват редовно между града и базата си в Ню Йорк. Това беше добре дошло за по-хубавите ресторанти в района, след като свикнаха с характерния стил на обличане на Ейнджъл и се убедиха, че няма да окраде приборите им.

Паркър не ги бе виждал от ареста на Роджър Ормсби насам. Проследяването му беше отнело много време и бе наложило използването на допълнителна човешка сила. Парите, получени от Рос, му позволиха да плати сравнително щедро за услугите им. Ейнджъл и Луис се опитаха да откажат компенсацията, но Паркър настоя — а и това не бяха негови пари, а федерални.

— Дойде ли? — попита Луис. Паркър ги беше осведомил за обаждането на Бърнел.

— Каза в пет, има още десет минути.

— Въпреки всичко не разбирам защо си губиш времето — каза Ейнджъл.

Когато той пристигна, Дейв Еванс боязливо се бе отдръпнал, усещайки, че този следобед няма да види усмивки от него. Като дете Ейнджъл беше пострадал от мъже със сходни вкусове с тези на Бърнел и яростта му към тях не отслабваше.

— От любопитство.

— Това не ми харесва.

— Знам.

Паркър не каза на Ейнджъл, че не го е карал да идва. Ейнджъл сам бе пожелал да присъства, а Паркър нямаше никакво намерение да го спира. Част от Ейнджъл искаше да види Бърнел, сякаш можеше в неговото лице да види призраците на другите като него, отдавна отишли си от този свят, и да ги изпепели в пламъци.

Паркър също искаше Ейнджъл да види Бърнел и да чуе историята му.

Защото Ейнджъл щеше да разбере дали Бърнел казва истината.

Бърнел се появи една минута преди уреченото време. Паркър предположи, че е чакал някъде наблизо или просто е обикалял наоколо, докато стане пет. Позна го от снимките, които бе намерил, докато проучваше случая му, макар че беше преждевременно състарен от затвора и носеше на плещите си бремето на лошата храна и ограниченото движение.

Някои твърдяха, че могат веднага да разпознаят бивш затворник по осанката и вида му, но повечето бяха лъжци, а останалите — ненадеждни. Ако Паркър не знаеше истината, можеше да вземе Бърнел просто за мъж на средна възраст, със среден ръст и телосложение, само с нотка безпокойство от затвореното пространство на „Мечката“. Главата му беше приведена, но очите му скачаха от лице на лице, също като в затвора, когато се налагаше да проверява кои от другите затворници трябва да отбягва, кои са неутрални, кои са приятелски настроени — а последните не бяха много, не и към човек като Бърнел. Паркър не хранеше илюзии за това, което бе преживял той: побоища, телесни течности в храната, че и по-лошо. Много по-лошо.

— Той ли е? — попита Ейнджъл.

— Да.

Паркър усети как Ейнджъл се стяга. Запита се дали и сподвижникът му би бил сред мъчителите на Бърнел, ако се окажеха затворени зад едни и същи стени. Искаше му се да вярва, че не, но никой не можеше да каже. В такива мигове — и само в тях — потушената му ярост намираше искра и започваше да тлее. Луис хвърли само един поглед на Бърнел и с нищо не издаде посоката на мислите си.

Паркър се изправи и вдигна ръка за поздрав. Бърнел го забеляза и тръгна към него. Вместо да се приближи по права линия обаче, описа крива, за да заобиколи отдалеч шепата клиенти, насядали на бара.

— Господин Паркър?

Паркър кимна и му подаде ръка. Бърнел подходи отначало плахо, но после откликна и отвърна на здравото му ръкостискане.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Бърнел.

— Няма проблем.

Паркър представи Луис и Ейнджъл като свои „сътрудници“. Луис вдигна един пръст за поздрав, а Ейнджъл сви мускулчетата около устата си като човек на зъболекарския стол, който се опитва да разбере дали усеща болка, или само дискомфорт.

— Останах с впечатлението, че работите сам — отбеляза Бърнел.

— Това впечатление понякога помага. Заповядайте, седнете.

Луис се надигна, взе чашата си с червено вино и се премести в съседното сепаре. Тъй като Паркър беше избрал най-крайната маса, разговорът им не можеше да бъде подслушан. Ейнджъл и Паркър пиеха кафе и детективът попита Бърнел дали да му предложат същото, или би предпочел нещо по-силно.

— Не съм пил, откакто излязох навън — каза Бърнел.

— Сериозно?

— Мислех си, че това ще бъде първото, което ще ми се иска да направя… е, едно от първите неща — продължи Бърнел. Говореше колебливо, като че ли не беше сигурен, че все още притежава всички думи, необходими, за да изрази мислите си. — Но когато ми се отвори възможност, оказа се, че не е.