Джон Коннолли - Време на мъчения

— А кое беше?

— Не знам. — Бърнел изглеждаше искрено объркан.

— Голям шок е, нали?

— Да си свободен ли?

— Да.

— Така излиза. Имах толкова много планове, толкова много идеи как ще прекарам първите си дни навън, но нито един не се осъществи. Пих хубаво кафе. Но най-вече ми харесва да се разхождам. Харесва ми и да храня гълъбите, въпреки че някой ми каза, че не е разрешено. Не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Бих искал да си взема куче, но…

Той млъкна и се усмихна извинително.

— Не ви трябва да слушате всичко това. Не е важно. А и аз не съм истински свободен, защото трябва да се съобразявам с куп условия. Засега не мога да напускам щата и съм длъжен да разговарям с терапевти и със службата за пробация. Когато искам да седна някъде, трябва да се уверя, че наблизо няма деца. Забранено ми е да влизам в интернет. Името ми е в регистъра за сексуални престъпници, което само по себе си е отвратително, но в едно кафене видях вчерашния вестник и там имаше статия за освобождаването ми заедно със стара моя снимка. Променил съм се, но не толкова, та хората да не ме познаят по нея. Вече ме гледат с други очи или поне така ми се струва. Не знам дали са разбрали кой съм, или само си въобразявам.

— Постепенно ще стане по-лесно — отвърна Паркър.

— Не, няма, но поне няма да се тормозя дълго.

— Защо?

— Защото ще бъда мъртъв.

Бърнел огледа пръстите на дясната си ръка. Ноктите не бяха изгризани, но кожичките бяха накъсани на местата, на които ги бе чоплил. Започна отново да го прави под погледите на Паркър и Ейнджъл, като наблягаше на десния си показалец, от който откъсна малко парченце кожа, оголвайки розов триъгълник от плът.

— Мислите да се самоубиете ли?

— He. — Бърнел не вдигна очи. — Мисля, че някой ще ме убие.

— Заплашват ли ви?

— Не.

— Боите се от последствията от вписването на името ви в регистъра или публикуването на снимката ви във вестника?

— Не. — Бърнел омекна. — Малко. Гледам да не ходя по улиците след мръкване и винаги се оглеждам, преди да вляза във входа на жилището си. Но ако се случи нещо такова, то ще бъде просто бой, а с боя съм свикнал. Не че ми харесва и нямам желание да ме бият отново, но няма да си ида, защото някой мерзавец е решил, че ще направи услуга на обществото, като ме нарита в ребрата.

— За какво говорите тогава, господин Бърнел?

Бърнел спря да измъчва кожата около ноктите си. Вече беше потекла кръв и това явно го задоволяваше. Той я избърса с левия си палец и впери очи в Паркър.

— Не съм направил това, което казват. Не съм събирал детска порнография. Не съм я поръчвал. Не съм я гледал. Не беше моя. Единственото ми прегрешение е, че спрях на неподходящата бензиностанция в неподходящия момент, и затова ще умра. Затова се случиха всички тези неща. Ако просто бях продължил по пътя си, сега нямаше да разговарям с вас. Щях да имам бъдеще.

Той се усмихна.

— Знаете ли какво, мисля да изпия една бира, ако нямате нищо против.

— Каква?

— Просто бира. Каквато и да е. Всяка ще ми хареса.

Паркър поръча един ейл от „Бирена компания Мейн“.

Смяташе, че няма лошо парите да циркулират в щата. Когато бирата дойде, Бърнел отпи голяма глътка за начало, но после продължи съвсем бавно. Докато приключи с разказа си, на дъното на чашата му беше останало съвсем малко, а кафето на Паркър беше изстинало. Светлината в бара се бе променила, шумът се беше усилил, но нито един от четиримата мъже не бе забелязал нищо. Луис се бе присъединил към другите, защото Бърнел говореше тихо и нямаше опасност някой да го чуе.

Един мъж шофира в тъмна есенна вечер, в далечината се появява бензиностанция. Да спре или да продължи? Такива решения спасяват живот, отнемат живот, съсипват живот…

Вечерта, която промени живота на Джеръм Бърнел, настъпи само пет дни след четиридесетия му рожден ден. Той работеше като мениджър във верига бижутерски магазини, които поддържаха възможно най-незабележима връзка помежду си. Предпочитаха да изглеждат като независими семейни бизнеси, като в същото време се възползват от по-добрите условия на покупките на едро. На практика всички те бяха собственост на Оуен Лараби от Бостън, който бе имал късмета да се ожени за една изключително красива еврейка на име Ахува Баер, чието семейство имаше връзки с диамантения квартал в Ню Йорк. Всъщност двамата така и се запознаха: докато Лараби прохождаше в занаята под знака на „Рабинов и Зафт“ в Куинс — един от малкото гои [6] Гой (иврит) — е еврейската дума за народ. Днес се смята за наименование на неевреите с оскърбителен оттенък. — Бел. ред. , завършил прашния им университет по гемология.