Джон Коннолли - Време на мъчения

— Мислиш ли, че лъже? — попита Атууд.

Гърли отново прегледа документите.

— Както и двамата знаем, има мъже и жени, които умеят да надхитряват полиграфа въпреки окървавените си ръце. Те просто гледат през теб, докато задаваш въпросите. Но с Бърнел не беше така.

— В смисъл?

— Може би някак си е убедил себе си, че не е извършил престъпленията, в които го обвиняват.

— Което не значи, че е невинен.

— Ни най-малко, но както казах, онези, които успяват да се откъснат от реалността, са доста странни и издават специфична миризма.

— Но ти не подуши Бърнел?

— Не.

— Значи, е казвал истината?

— Възможно е.

Атууд взе резултатите от детектора на лъжата, сложи ги в една папка и я затвори.

— Искаш ли да повторя теста? — попита Гърли.

— Не знам.

— Всъщност има ли значение дали е невинен?

— Само за него. Вече е в системата. Ще направим, каквото можем.

Гърли се изправи.

— Ама голяма работа беше онова неговото, нали?

— Кое?

— Това, което той направи на бензиностанцията. Стрелбата.

— Да, определено.

— Не изглежда такъв човек.

— Почти никой от тях не изглежда такъв човек.

Малко след четири и половина, докато навън се лееше проливен дъжд, Чарли Паркър влезе в „Голямата изгубена мечка“. Не беше стъпвал тук от месеци — откакто го простреляха. „Мечката“ си беше същата. Вътре си беше все така сумрачно и успокояващо, а в кухнята тъкмо започваха да жужат приготовленията за вечерното нашествие, въпреки че в такава дъждовна вечер, и то в сряда, употребата на думата „нашествие“ беше доста относителна.

Собственикът, Дейв Еванс, гледаше някакъв лист хартия над очилата си така, сякаш там пишеше нещо обидно за майка му. Не вдигна очи дори когато сянката на Паркър падна отгоре му.

— Мислех те за мъртъв — каза Дейв.

— Бях.

Дейв за миг пренасочи вниманието си от листа към детектива и го огледа на светлината от бара.

— Добре изглеждаш като за мъртвец. Някои от редовните клиенти изглеждат по-зле от теб. Какво ти, аз изглеждам по-зле от теб.

Той остави документа и стисна ръката на Паркър. Беше ходил на свиждане в болницата няколко пъти, но оттогава не го беше виждал. Но беше чел за него. Събитията от Бореас бяха стигнали не само до местната, но и до националната преса. Дейв беше останал с впечатлението, че всички стари нацисти са мъртви, а ако има живи, скоро ще им вземат мерките за ковчега, но при всички случаи Паркър ще открие онези, които още могат да хапят. Чакаше го всеки момент да открие марсианци в Милинокет [4] Малко градче в Мейн. — Бел. ред. .

Паркър изглеждаше различно. Като начало, беше отслабнал, на лицето му се бяха появили още няколко бръчки, а в косата му се виждаха нови прошарени кичури. Освен това беше станал по-смълчан и дистанциран, но Дейв реши, че това е напълно нормално за човек, който е бил прострелян и на път за оня свят, да не говорим, че на няколко пъти наистина е умирал и е бил връщан от смъртта.

Най-променен обаче беше погледът му. Ако беше вярно това, което хората казват — че очите са прозорец към душата, то в душата на Паркър гореше нов огън. В очите му се четеше спокойна увереност, каквато Дейв не бе виждал досега. Пред него стоеше фундаментално нов човек — човек, който след всичко преживяно се бе върнал не по-слаб, а по-силен, и който беше едновременно и по-малко, и повече от предишното си аз.

За първи път, ако паметта не го лъжеше, Дейв се уплаши от Чарли Паркър.

— Офисът ми свободен ли е още? — попита Паркър, като имаше предвид любимото си сепаре в „Мечката“.

— За теб винаги — отвърна Дейв. — Има свободно място и зад бара, ако ти дойде настроение.

Не знаеше как се оправя Паркър с парите, но и не искаше да изглежда така, сякаш му дава милостиня. Щеше му се да помогне, ако може и ако има нужда. Предложението му беше отправено съвсем искрено, но не можеше да се отрече, че изпита облекчение, когато Паркър отказа.

— Е, мисля, че ще се оправя. Но ти благодаря.

— Ако размислиш, само кажи.

— Непременно. Ще ме потърси един мъж, на име Бърнел. Прати го при мен, моля те.

— Разбира се. Искаш ли кафе?

— Да, чудесно.

— Веднага. Само двама ли ще бъдете?

— Не, четирима. Ейнджъл и Луис също ще дойдат.

— Добре.

Дейв се опита да докара радостно изражение от новината, но чертите на лицето му не откликнаха. След толкова години все още не можеше да приеме спокойно тези двама мъже в бара си. В моменти на затишие бе чувал какво говорят за тях някои от градските и щатските детективи, които пиеха в „Мечката“. „Опитомени убийци“ беше едно от по-учтивите описания. Повечето не си правеха труда да добавят епитета.