Джон Коннолли - Време на мъчения

Ейнджъл и Луис бяха идвали няколко пъти в бара, докато Паркър беше в болницата, и след това, докато се възстановяваше, което притесняваше Дейв още повече, отколкото, когато придружаваха детектива. Още по-лошото бе, че един или два пъти бяха с братята Фулчи, а винаги когато братята Фулчи престъпеха през прага, въображението на Дейв рисуваше ярки картини на любимото му заведение, сринато до основи, а тухлите — като муниции срещу силите на разума.

Паркър наблюдаваше вътрешната борба, изписана на лицето му.

— Знаеш, че Ейнджъл и Луис те харесват, нали?

— Откъде знаеш? — попита Дейв.

Той почти можеше да разбере Ейнджъл, който от време на време се усмихваше, дори усмивката му да бе от онези, които с лекота прикриват противоположните чувства. Но Луис… Луис почти не се усмихваше, а когато го правеше, изражението му напомняше повече на онова, което мишката вижда в мига преди котката да я сграбчи в ноктите си.

— Те умеят да показват лошите си чувства — отвърна Паркър.

— Но не и положителните.

— Не — призна Паркър. — Не особено.

Той се отправи към последното сепаре отляво на бара и седна с лице към заведението. Вече беше проучил Джеръм Бърнел и познаваше случая в детайли. Името му се стори познато още докато слушаше съобщението на телефонния си секретар, а няколкото минути в интернет запълниха всички празноти. Сега в бележника си молескин [5] Характерни черни детективски (и репортерски) бележници. — Бел. ред. разполагаше с множество факти и имена, включително тези на адвокатите на обвинението и защитата по делото на Бърнел.

Бърнел бе лежал пет години за престъпленията си. Случаят беше широко отразен от медиите поради миналото на ответника, като повечето медии следваха една и съща линия: думата „герой“ често се повтаряше, но винаги във връзка с други епитети като „опетнен“, „посрамен“ и „низвергнат“. Медиите бяха въздигнали Бърнел, а след това, бързайки да го развенчаят, го бяха разкъсали на парчета, докато бе падал от пиедестала.

Първоначалното разследване бе започнало след анонимен сигнал в Пощенската служба на „Форест Авеню“ в Портланд.

Четвъртата поправка защитаваше писмата и колетите от първа класа от претърсване и задържане без предупреждение, но не важеше за останалите класи, а една пратка за Бърнел беше изпратена по „Медия Мейл“. Бяха я отворили и вътре бяха намерили стотина сексуални снимки на деца, след което бързо бяха получили разрешение за обиск на дома му, при който бе изскочил още материал и който бе довел до ареста и последващото му осъждане.

Паркър обикновено не се занимаваше с такива случаи, но му се стори интересно, че Бърнел беше отказал да се признае за виновен в замяна на намалена присъда въпреки всички доказателства срещу него. Затворът беше истинско мъчение за сексуалните насилници над деца и всеки що-годе почтен адвокат би разяснил това на клиента си, а адвокатът на Бърнел беше един от най-добрите. Досието на Бърнел беше чисто, а действията му в миналото можеха да накарат съдията да погледне по-благосклонно на него особено ако прокурорът беше склонен на споразумение. На другото блюдо на везните обаче тежеше значителното количество сериозна порнография: хиляди снимки, в това число такива с насилие и участието на съвсем малки деца, много от които бяха на собствения му компютър. Тъй като част от тях бяха изпратени с „Ю Ес Мейл“, се бе наложило да се приложи федералното право. Държавната прокуратура обаче бе направила неочакван ход и бе прехвърлила отговорността на щата Мейн, най-вече защото не можеше да бъде потвърдено със сигурност, че Бърнел е изпращал материали през границите на щата или е поръчвал такива. Изображенията, открити на преносими устройства в гаража му, също не можеха да бъдат категорично свързани с междущатско престъпление. Въпреки всичко Паркър беше убеден, че отклонявайки федералната юрисдикция, държавната прокуратура е търсела гаранции, че Бърнел ще получи адекватна присъда, съответстваща на минимум пет години за притежание на нелегални материали, забранени от федералния закон. В крайна сметка той беше осъден на осем години, които бяха намалени на пет след обжалване, и глоба от петдесет хиляди долара. А сега беше излязъл от затвора и искаше да наеме Паркър.

Детективът би отказал, ако не бяха две неща. Първото бе онова, което Бърнел бе сторил, преди всичко това да се случи — геройското му дело, което му бе спечелило мимолетна слава. Второто беше една малка подробност, която адвокатът на Бърнел съобразително бе изтъкнал по време на процеса, макар в крайна сметка тя да не бе донесла особени резултати. Нито една снимка с детска порнография не била открита на лаптопа на Бърнел, който той винаги носел със себе си. Снимките били само на компютъра му вкъщи, който дори не бил защитен с парола. Паркър не знаеше кой знае колко за Бърнел, но и малкото, което беше научил, го караше да подозира, че този човек не е глупак, а само глупак би съхранявал подобни незаконни материали на незащитен компютър в дома си, след като би могъл да ги държи на лаптопа си, до който никой няма достъп.