Джон Коннолли - Време на мъчения

Всичко това предполагаше, че ако най-лошото се случи, Бърнел щеше да има време да се въоръжи и да застреля евентуалния крадец, което не му се струваше много вероятно. Просто не се виждаше как убива някого, ако ще и залогът да е цяла кесия с диаманти. Беше ходил няколко пъти до близкото стрелбище, за да усвои минимума от умения, които бяха нужни за получаването на разрешително, но не се чувстваше добре в компанията на някои от хората там. Не беше луд по стрелбата, а още при първото си посещение видя мъже — и две жени — с достатъчно оръжия, за да надвият Ислямска държава. По-късно, когато се върна с рюгера, обясни на служителя защо го е купил и той го изпрати в края на стрелбището и приближи мишената възможно най-много до него.

— Просто свикнете да стреляте по човешка фигура — посъветва го. — Целете се в торса. Нищо специално.

Бърнел стреля и презареди, и отново стреля и презареди, докато ушите му писнаха, ръката му се изпоти и картоненият човек стана на парцали. Оттогава не беше вадил пистолета от кобура дори за да го почисти. Не беше казал и на жена си за него. Не знаеше защо, освен че имаше предчувствие как ще реагира Нора, ако го види препасал пистолет. Щеше да падне смях: може би не подигравателен, защото той отдавна се бе научил да различава тоновете на неодобрение и насилено развеселяване от поведението на съпруга си, а просто спонтанна реакция на невероятната гледка. Джеръм беше осъзнал, че в много отношения бе разочарование за жена си, както впрочем и тя за него.

Това бе една от причините да спре за чаша кафе, когато пред погледа му се мярна бензиностанция. До Портланд и дома му оставаше по-малко от час, а и не усещаше особена потребност от кафе или тоалетна, но все по-често се чувстваше по-щастлив сам, отколкото в собствената си къща, и прекарваше повечето време на път. Дори си търсеше нови клиенти далеч на север в Преск Айл и Форт Кент само и само да има оправдание да прекарва една-две нощи повече в мотел, и сключваше сделки с местни занаятчии, за да разшири територията си и да има повече възможности за пътуване. Нора, както по всичко личеше, нямаше нищо против. И двамата знаеха, че наближава моментът, в който ще трябва да поговорят за раздяла или развод. Може би нещата щяха да бъдат по-различни, ако имаха дете, а може би не. Просто не бяха подходящи един за друг, а децата щяха само да направят неприятната ситуация още по-тъжна и сложна.

Чудеше се дали Нора има друга връзка. Мислеше, че по-скоро не, но сам се бе изненадал от факта колко малко го притеснява това. Що се отнася до него, той не беше такъв тип, не че и някоя жена щеше да му се хвърли на врата и да поиска да му се отдаде по някакъв интересен начин. Ако — или когато — с Нора се разведяха, щеше да се пробва отново, но дотогава щеше да мине и без значителна доза женска утеха, независимо дали физическа, или емоционална. Не вярваше, че ще понесе стреса от проблемното си ежедневие у дома в комбинация с тайния живот на прелюбодеец. По-вероятно щеше да си докара инфаркт.

Една от причините да реши да спре беше, че тази бе от онези редки бензиностанции, управлявани само от една жена и един мъж, без сянката на ярките, безлични неони на големите вериги. Самата сграда беше боядисана в червено и бяло, така че приличаше повече на малко крайбрежно заведение, отколкото на каквото и да било друго. На стената отдясно бяха нарисувани две кучета, а отдолу бяха поставени две купи с вода и лакомства. Касите вътре бяха отдясно, а отляво имаше чамови маси и столове и малка веранда, гледаща към вътрешния двор. Бърнел беше спирал тук няколко пъти, за да зареди гориво, но никога не се бе заседавал. Спомни си, че до кафе машината имаше табелка, на която пишеше, че всички кексчета и сладки са домашно приготвени. Бяха наредени на дървени лавици заедно с хартията, върху която бяха опечени, а не завити в целофан.

Бърнел паркира отстрани на бензиностанцията. Влагата във въздуха го блъсна още на слизане от колата, а докато отвори вратата, първите капки вече падаха на земята. Интериорът беше топъл и ухаеше на прясно изпечен хляб и горещо кафе, с лека нотка на бензин. Свиреше музика — лек, непретенциозен джаз. Зад щанда стоеше мъж, малко под седемдесетгодишен, и двайсетинагодишно момиче, което толкова приличаше на него, че положително беше дъщеря му. Двамата бяха улисани в разговор с възрастна дама, която се беше подпряла на празния стелаж за вестници с кутия цигари в едната ръка и незапалена цигара в другата, която използваше, за да натъртва определени моменти и да води спора като диригент, размахващ палката си пред оркестъра. Възрастната дама носеше два различни домашни чехъла и дълга, рунтава яка от кожа от миещи мечки, която изглеждаше така, сякаш животинките се бяха простили с живота преди много десетилетия, и то не без бой. Когато Бърнел влезе, и тримата го поздравиха, а после се върнаха към разговора си, който се въртеше около цените на нафтата за отопление — вечният проблем в Мейн преди зимата.