Джон Коннолли - Време на мъчения

— И сте оцелели.

Бърнел местеше поглед от Паркър към Ейнджъл и обратно.

— Фактът, че в момента имате публика, която ви слуша, говори достатъчно красноречиво — обади се Ейнджъл с тон, който показваше, че отношението му към Бърнел е омекнало в хода на разказа му.

— А другият?

— Случвало се е неведнъж — каза Паркър.

— Другите, тогава?

Настъпи мълчание, което Луис наруши.

— Те не се измъкнаха толкова благополучно.

— Не е ли това общото помежду ни? — каза Паркър на Бърнел.

— Да. Май е така.

И той се върна към историята си.

Окръг Сагадахок беше най-малкият окръг в щата Мейн с много жители с шотландско-ирландски презвитериански произход, сред които беше и помощник-шерифът Ралф Ърскин. Кръстен бе на изтъкнат презвитериански свещеник от осемнайсети век, чиято статуя стърчеше в центъра на шотландското градче Дънфърмлайн. Помощник-шериф Ърскин имаше намерение да се снима редом със съименника си веднага щом събереше достатъчно пари да се пенсионира и можеше да си позволи пътуване до родината на предците си.

Ърскин чувстваше, че се е разминал леко с номенклатурата: по-големият му брат, Ебинизър Ърскин, също беше кръстен на шотландски свещеник, който, от своя страна, бил по-големият брат на оригиналния Ралф Ърскин. Всичко това се бе случило, защото покойният баща на помощник-шериф Ърскин — мъж със забележително песимистичен дух, беше старейшина в Северната презвитерианска църква на Нова Англия. При смъртта му се разкри, че в завещанието си, освен малки суми за семейството и по-големи — за любимата църква, той е заделил и петстотин долара за „скромно празненство за живота му“, в което не биваше да се включва нищо по-силно от чай и лимонада. За да се погрижи всички да схванат посланието, той беше цитирал и съответната час от конституцията на Реформираната презвитерианска църква на Северна Америка, в която се казваше, че „въобще е разумно и правилно християните да се въздържат от употреба, продажба и производство на алкохолни напитки“. Това даде повод на помощник-шериф Ърскин да си достави немалкото удоволствие да пренасочи част от тези петстотин долара към закупуването на петнайсетгодишно „Балвени“ [7] Скъпо шотландско уиски. — Бел. ред. , което двамата с Ебинизър си поделиха край гроба на баща си.

Една седмица преди петдесет и третия си рожден ден помощник-шериф Ърскин спря пред бензиностанцията на семейство Дънстан. Имаше съпруга, четири деца и внуче. Освен това харесваше сладкишите на Дот, съпругата на Брайс Дънстан. Понеже страдаше от преддиабетно състояние, жена му редовно го предупреждаваше, че тази му слабост някой ден ще го убие.

Точно тази вечер Ърскин не възнамеряваше да се глези с домашно кексче, защото току-що бе вечерял в Топшам, но угасените лампи привлякоха вниманието му. Случваше се Брайс да затвори и по-рано, ако му скимне, но това значеше в девет вечерта, а дотогава имаше още час. Повечето лампи бяха угасени, освен няколко в дъното на заведението, където се забелязваха и признаци на живот. Почука на стъклото и повика Брайс по име, но отговор не последва.

— Хей, добре ли сте всички? — извика той.

Брайс се появи в дъното на заведението и му помаха.

— Добре сме. Просто затваряме.

Но не се приближи до вратата.

Ралф Ърскин беше леко закръглен, а под напрежение често заекваше. Никога не се бе стремил да стане шериф или помощник-шериф. Не искаше да става и лейтенант, сержант или ефрейтор. Повишенията означаваха повече пари, но и повече административна работа, документация и срещи, а Ърскин мразеше срещите повече и от хемороидите.

Всичко това не означаваше, че Ърскин не е умен. Просто беше добър в някогашната си работа на патрул и я обичаше. Сякаш беше закърмен с нея. Сега инстинктивно знаеше, че нещо в бензиностанцията на Дънстан не е наред и само изискването да потвърди подозренията си го спираше да се върне в колата си и да повика подкрепление.

Ърскин продължи да говори с възможно най-спокоен глас.

— Хайде де, Брайс. Студено ми е, и съм мокър, трябва ми чаша кафе. Бъди християнин.

Трудно можеше да види лицето на Брайс, но беше сигурен, че старецът слуша някого от лявата си страна. Забелязваше се лекият наклон на главата му. Ърскин се завъртя и леко плъзна ръка, за да откопчае кобура с пистолета си.

— Току-що излях каната — каза Брайс накрая.

— Ще направиш нова. Можеш да си го позволиш с тези цени.

Брайс тръгна към вратата, но изглеждаше като актьор, играещ роля; като изпълнител пред нежелана публика. Ърскин го следеше с очи, но наблюдаваше и пространството наоколо. Рафтовете препречваха погледа му, но не искаше да си проличи, че се оглежда. Вътре може би беше Дот или дъщерята на Брайс, Пейдж, и ако предчувствието му беше вярно, не бяха сами.