Джон Коннолли - Време на мъчения

Брайс стигна до вратата, но не я отключи.

— Много съм уморен, Ед — каза той. — И не се чувствам добре. Ако не възразяваш, предпочитам да приключвам тук и да се прибирам вкъщи.

Ед. Не Ралф, Ед. Ралф Ърскин и Брайс Дънстан се познаваха от десетилетия. Това не беше грешка.

Ърскин го гледаше в очите.

— Разбира се. Ясно. Дот ще ти помогне ли?

— Няма я, но Пейдж е тук.

— И никой друг?

Брайс прехапа устни.

— По-рано имаше двама… — подзе той, но в този момент мъжът, който се наричаше Хенри, излезе иззад касата и простреля Ралф Ърскин през стъклото. Първият куршум го прониза в лявото рамо, а вторият куршум се заби в гърдите му и той се строполи на земята с пистолет в ръка.

Брайс Дънстан се присви и покри главата си с дясната си ръка, като че ли това можеше да спре куршумите. Ралф лежеше на земята отвън, засипан от натрошени стъкла, а животът изтичаше с червено бълбукане от него. От устата му шурна последна струя кръв и той замря.

Брайс рискува да погледне зад разперената си ръка. Пистолетът сочеше право към него.

— Тъпо дърто копеле — процеди стрелецът.

Брайс затвори очи и ги стисна здраво при първия изстрел, след което ги отвори, за да разбере защо, въпреки очакванията му, не беше мъртъв.

Бърнел наблюдаваше високия мъж, който беше принуден да се наведе, за да не бъде забелязан от помощник-шерифа на вратата. Така още повече приличаше на гигантско бледо насекомо, чиято глава подскачаше нагоре-надолу, докато се опитваше да дочуе какво си говорят помощник-шерифът и Брайс и да ги зърне през пролуката между рафтовете. С дясната си ръка държеше мачетето допряно до гърлото на Пейдж, а лявата му беше заровена в косата й. Бърнел забеляза, че лицето му е изкривено от болка. Той постоянно пристъпяше и Бърнел разбра, че е болен колкото морално, толкова и физически. Възрастната жена, Кезия, беше изпаднала в шок и полусъзнание. Мърмореше нещо на себе си — сравнително тихо, но достатъчно силно, за да дразни високия мъж, чиито малки очички се спряха на нея, преди да се преместят върху Бърнел.

— Накарай я да млъкне — каза той.

Това бяха първите му думи, и то завалени.

Кезия седеше от дясната страна на Бърнел. Не беше сигурен какво трябва да направи. Замисли се дали да не покрие устата й, но това можеше да влоши нещата. Ами ако тя излезеше от замайването и изпаднеше в паника или започнеше да рита и пищи? Бърнел не знаеше колко надалеч ще стигне звукът. Ами ако ченгето я чуеше? От друга страна, помисли си той, какво по-лошо можеше да стане? Не вярваше да се измъкнат живи оттук. Нямаше опит с такива хора и не ги разбираше, но те миришеха на кръвта и паникьосаните екскременти на жертвите си.

— Спокойно — каза той на Кезия и се обърна към нея, като завъртя тялото си и посегна да я прегърне с лявата си ръка.

В този миг се чу първият изстрел. Високият мъж изпъна горната част на тялото си и надигна глава, за да види по-добре какво се случва. Острието се плъзна встрани от гърлото на Пейдж, но той не пусна косата й, а продължи да я влачи със себе си, докато се опитваше да разбере кой е стрелял. Докато той гледаше навън, Бърнел пъхна дясната си ръка, прикрита от тялото му, под якето си и извади рюгера от кобура.

От вратата долетя звук от втори изстрел. Бърнел се отдръпна от Кезия, отметна якето си с лявата си ръка и вдигна дясната. Високият дори не погледна към него, докато той не насочи револвера, но тогава последните зрънца в пясъчния му часовник вече изтичаха. Бърнел мислеше за мишените в стрелбището, отстранявайки чертите и човешката форма на високия мъж от уравнението, за да го сведе до двуизмерен образ, увиснал в пространството.

Целеше се в горната част на торса, но дали заради отката, или заради треперенето, куршумът уцели високия под брадичката, проби езика и небцето му, прокара пътека в мозъка му и излетя от върха на черепа му.

Още преди високият мъж да падне на земята, Бърнел вече се беше изправил на крака. Ушите му звънтяха от изстрела. Пейдж пищеше, а Кезия мърмореше още по-силно, но звуците сякаш идваха някъде много отдалеч. Бърнел тръгна напред, сякаш тласкан от невидима сила. Чувстваше натиск в кръста, като че ли някаква ръка го буташе напред. Стигна до пътеката между рафтовете и видя вратата с разбитото стъкло и тялото, проснато на земята отвън. Видя и Брайс, коленичил отдясно на строшеното крило. Стрелецът стоеше от лявата му страна; тялото му беше частично заслонено от рафтовете, но вече се обръщаше към него. Бърнел вдигна и лявата си ръка, за да подпре рюгера, и забеляза, че револверът вече не трепери.