Джон Коннолли - Време на мъчения

Чу изстрел и една пластмасова бутилка с безалкохолно се взриви току до главата му, опръсквайки го целия. Той не се опита да се скрие. Не се огледа за прикритие. Беше късно за това. Двамата със стрелеца като че бяха свързани с невидими нишки. Бърнел продължи напред, като стреляше на пресекулки, но не вярваше, че ще уцели от такова разстояние. Трябваше да скъси дистанцията.

Стрелецът потрепна и промени позата си. Брайс, който се бе проснал на земята, когато престрелката започна, бавно припълзяваше към тялото отвън. Бърнел предположи, че иска да се добере до оръжието на помощник-шерифа. Това беше добре. Дори Бърнел да загинеше, може би Брайс щеше да застреля копелето, което го беше убило.

Следващите два изстрела дойдоха бързо един след друг. Бърнел усети дръпване върху якето си и някъде наблизо се пръсна стъкло. Стреля отново и мъжът подскочи така, сякаш го е ударил ток. Ръката с пистолета увисна и Бърнел натисна още веднъж спусъка, като държеше револвера колкото може по-равно, учуден от собственото си спокойствие въпреки всичкия адреналин, който със сигурност циркулираше в кръвта му. Стрелецът подскочи още веднъж, обърна се с гръб към Бърнел и някак си прекрачи през стъклената врата. Там обаче се спъна в ръката на мъртвеца точно когато Брайс вдигаше пистолета на помощник-шерифа. Той обаче така и не стреля, защото на лицето на мишената му бе изписано, че пътят му е свършил и че цялата заплаха, която някога е представлявал, сега е отхвърлена и няма смисъл Брайс да си прави труда да го довършва и да товари съвестта си със смъртта на тази нечиста твар.

Стрелецът закуца към буса си, превит одве. Стреля, но дулото сочеше към земята. Брайс вдигна очи и видя Джеръм Бърнел да излиза на дъжда, все така уверено вдигнал пистолета пред себе си, и без да мигне, да тръгва неумолимо след ранения. Простреля го още два пъти, проследявайки с мерника тялото му, докато се свличаше на изцапаната с масло земя, а накрая се надвеси разкрачен над него и не спря да натиска спусъка, докато не изпразни пълнителя.

Само че Брайс Дънстан не спомена последното пред полицията, а заяви, че убиецът се е опитал отново да вдигне оръжието си и да стреля, с което е принуди Бърнел да го застреля в гръб, за да го довърши. Не че ченгетата или окръжният прокурор, или дори медиите, имаха желание да се ровят в подробностите около смъртта на жертвата: имаха един мъртъв помощник-шериф и един обикновен човек, който бе отмъстил за убийството му, като в същото време бе защитил своя живот и живота на други хора. Имаха история, имаха герой и това им стигаше.

Поне засега.

По-късно Бърнел си спомни, че докато стоеше над мъртвеца на паркинга пред бензиностанцията, го бе обзел силен пристъп на треперене, последван от замайване, което бързо бе преминало в сериозно гадене. Повърна в тревите в края на паркинга, а после се отпусна тежко сред тях и внимателно положи пистолета си на земята, сякаш беше заспало чудовище, което всеки миг можеше да се пробуди и отново да започне да сее смърт. Ала докато дъждът се лееше, внезапно му хрумна, че полицаите ще поискат револвера като доказателство, а оставен на мръсния бетон, можеше да се повреди. Почуди се дали да не го прибере обратно в кобура, но не искаше полицията да го свари въоръжен. Претърси джобовете си, но не намери нищо, с което да покрие пистолета.

Тогава Джеръм Бърнел си даде сметка, че хлипа.

Пейдж Дънстан прекоси паркинга и застана пред него. Държеше в ръка мобилния си телефон и Бърнел предположи, че тъкмо се е обадила в полицията. Зад нея Брайс покриваше с кърпа лицето на мъртвия помощник-шериф. Бърнел гледаше момичето, но не можеше да си спомни коя е, нито да я свърже със случилото се току-що. Както разказа и на тримата мъже в „Голямата изгубена мечка“, все едно бе излязъл от киното и беше срещнал актрисата от филма на улицата.

Що се отнася до Пейдж, тя бе забелязала, че от мъртвеца е изтекла много кръв. Надяваше се, че където и да е това копеле сега, още усеща болката от куршумите и ще продължава да я усеща, докато на самия Сатана не му омръзне от това мъчение и не измисли друго, по-изобретателно, с което да го замени. От мисълта какво щеше да я сполети, ако този мъж бе успял да я вкара в склада, й призляваше.

Вниманието й се прехвърли от мъртвите върху живите.

— Дори не знам името ви — каза тя.

— Джеръм.

— Благодаря ви, Джеръм. Аз съм Пейдж.

— Не знам какво направих.

— Какво?

— Това не бях аз. Не аз стрелях. Не аз убих тези мъже. Наблюдавах как някой друг го прави — някой, който много приличаше на мен.