Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

Харпа поведе останалите по една странична уличка към маршрута, по който Габриел щеше да се появи. И наистина, след малко го видя: вървеше, забил поглед в земята.

Тя спря пред него.

— Габриел Орн!

Той вдигна очи изненадан.

— Харпа? Нали щеше да ме чакаш в бара?

Харпа усети прилив на погнуса, когато видя лицето му. Той беше с две години по-млад от нея, с отпусната кожа на лицето и оредяваща руса коса. Какво му бе харесвала изобщо?

— Не, искам да дойдеш с нас.

Габриел Орн погледна зад гърба й.

— Кои са тези хора?

— Те са мои приятели. Това е Габриел Орн — представи го тя. — Искам да си поговориш с тях. Затова трябва да дойдеш с нас.

— Ти май си пияна, Харпа!

— Хич не ми пука! Хайде, тръгвай!

Харпа се протегна и хвана Габриел за ръкава. С едно грубо дръпване, той се освободи. Фрики изръмжа и пристъпи към него. Младежът не носеше палто, само тениска на Челси, но бе прекалено пиян, за да се притеснява от студа.

— Нали я чу? — каза той и спря на сантиметри от лицето на Габриел. — Идваш с нас! — Фрики го хвана за реверите, но Габриел го изблъска назад. Младежът замахна към него. Ударът бе широк и бавен — Габриел, който беше трезвен, го избегна без никакъв проблем. Той бе поне с петнайсет сантиметра по-нисък от Фрики, но с един точен ъперкът в брадичката го свали на земята.

Фрики остана седнал и започна да разтрива челюстта си. Харпа бе стъписана. Никога не бе подозирала, че Габриел е способен на такива подвизи.

Габриел се обърна да си ходи.

Гневът избухна в главата на Харпа и сякаш спусна червена завеса пред очите й. Той не може просто да си тръгне! Това няма как да стане!

— Габриел! Спри! — пресегна се да го хване за палтото, но той я изблъска. Харпа залитна към ниския зид на паркинга до тях. Върху него видя празна бирена бутилка. Взе я, пристъпи напред, прицели се в плешивото петно на темето на Габриел и разби бутилката в главата му.

Той се олюля, залитна и падна. Главата му се удари в железния болард (потъващи в земята защитни метални цилиндри, някои ги наричат потъващи прегради) на входа на паркинга. Чу се глухо изхрущяване.

Тялото му остана неподвижно на земята.

Харпа пусна бутилката и прикри устата си с ръка.

— Боже мой!

Фрики изрева, засили се към безжизненото тяло на Габриел и силно го изрита в ребрата. Успя да го ритне два пъти в гърдите и веднъж в главата, преди Бьорн да хване момчето през кръста и да го хвърли на земята.

В следващия момент Бьорн коленичи до Габриел да види как е.

Банкерът не помръдваше. Очите му бяха затворени. Бледото му лице започваше да придобива восъчен оттенък. Една снежинка кацна на бузата му. Изпод рехавата му коса течеше кръв.

— Защо не диша!? — прошепна Харпа.

А после изкрещя:

— Защо не диша!?

Август, 1934 г.

— А-а-а!

Халгримур замахна с брадвата си, когато се нахвърлиха срещу него. Бяха осмина. В пристъп на ярост, той отсече крака на първия воин и главата на втория. Брадвата разцепи щита на третия на две. Четвъртия удари със собствения си щит. Още два удара — още двама повалени. Последните двама си плюха на петите, пък и можеш ли да ги виниш?

Халгримур се стовари тежко върху камъните. Бойният бяс го бе оставил без дъх.

— Нафрасках ги и осмината, Бени! — заяви гордо той.

— Да. Дори и мен ме фрасна — отвърна приятелят му, разтривайки устата си. — Потече ми кръв и зъбът ми се клати.

— Той е млечен — отбеляза Халгримур — и без това ще падне.

Отпусна се и остави бледото слънце да погали лицето му. Винаги се чувстваше отлично след като изпаднеше в берсеркски пристъп (Берсерки — скандинавски бойци, които изпадали в състояние на неконтролируем гняв преди битка. (Бел. пр.)). Той усещаше, че в него има толкова много потиснат гняв и агресия, че се смяташе за един съвременен берсерк.

А и това бе любимото му място. Точно в средата на морето от вкаменена лава, наречено Берсеркяхраун — Каменното поле на берсерките. Беше красиво, зловещо и вълшебно място с най-различни камънаци, тук-там покрити със светъл мъх, пирен и блатни боровинки.

Полето от застинала лава носеше името на двама воини, докарани преди хиляда години от Швеция като слуги от Вермунд Слабия — човекът, който държал Бярнархьофн, семейната ферма на Халгримур. Шведите можели да изпадат в берсеркски гняв преди битка и с нечовешка сила да повалят всеки, който се изправи насреща им. Фермерът от Бярнархьофн не успял да излезе на глава с тях и ги пробутал на брат си Стир в Храун — фермата на Бенедикт в другия край на полето от лава.