Майкл Ридпат: 66 градуса северна ширина

Харпа огледа с възхита здравите мускули на викинга.

— Дали наистина е изглеждал така? — попита тя.

— Според мен е бил мека китка — обади се Синдри. — Виж как се е облегнал на щита и каква чупка има в кръста.

— Е, не! — възрази Харпа. — Бил е мъжкар!

— Сигурно е бил нисък, дебел и с двойна брадичка — обади се Бьорн.

Тримата се засмяха.

— Елате у нас да пийнем по едно — обърна се Синдри към Харпа и Бьорн. — Много съм наблизо.

Двамата поканени се спогледаха: „Ако ти отидеш, ще дойда и аз.“

— Добре — съгласи се Харпа.

Тръгнаха след Синдри — тя, Бьорн и младежът, който все още бе гол и размахваше ризата си с отвращение.

— Още едно, Харпа?

Харпа кимна и Синдри напълни чашата й с бренди. Главата й бе приятно замаяна. Алкохолът се смеси с адреналина в тялото й, стигнал доста високи стойности по време на демонстрацията. От седмици не беше пийвала като хората. Винаги бе гледала с подозрение на хора, които пият в средата на седмицата, но този вторник не беше като другите.

Седяха в малкия апартамент на Синдри, общо петима души: Синдри, Харпа, Бьорн, червенокосият младеж и един нисък, елегантно облечен мъж, може би студент, който се бе присламчил към тях на идване от площада. Младежът се казваше Фрики, а студентът — Исак.

Синдри се забавляваше. Правеше всичко възможно да впечатли малката си публика, но най-вече Харпа. Настани я до себе си на протърканото диванче, Бьорн и Исак седяха на двете стари кресла срещу тях, а Фрики полегна на пода. Апартаментът беше пълна дупка — малък, с напукан таван, надраскан дървен под, покрит с книги, вестници, списания и пепелници, преливащи от фасове. В нишата, която служеше за кухня, се виждаше мивка, пълна с мръсни съдове. Единственото нещо, което придаваше чар на апартамента, бяха няколкото картини по стените. На най-голямата се виждаше селянин, който носи през полето припаднало момиче.

Първо изпиха бутилка червено вино, след това минаха на бренди.

Харпа отговаряше на задевките на Синдри — ласкаеше я вниманието му, а и това, което той говореше, беше интересно, но най-много я интересуваше Бьорн. Той седеше спокойно в креслото и слушаше Синдри с каменно изражение и гневен блясък в очите. Бьорн не се съревноваваше по класическия мъжки начин за вниманието й, но тя забеляза, че от време на време хвърля по един поглед към нея.

Харпа се чувстваше отлично. За момент й стана гузно, че остави Маркус вкъщи, но майка й нямаше нищо против да го гледа. Все повтаряше на Харпа да не се ослушва, а да излиза по-често и да се среща с мъже. И с право. Откакто Габриел Орн я предаде, Харпа прекарваше почти цялото си време затворена в къщичката си в Селтярнарнес.

— Знам, че не изглеждам така — започна Синдри, — но аз всъщност съм фермер. Или поне съм от семейство на фермери, докато банката не ни застави да продадем всичко.

— Какво се случи? — попита Харпа.

— Всички ще изцоцат — каза Синдри, — дори и фермерите. Сега брат ми върти фермата, но не може да си плаща вноските. Значи: финито — Синдри илюстрира последните си думи, като прокара палец през гърлото си. — Ей така, ферма, която я има от стотици години и дори е спомената в Книгата на заселниците, просто ще изчезне. Сърцето ми се къса!

Доколкото Харпа знаеше, фермите бяха единственият сектор, който не беше по косен от спада на кроната, но тя реши да не противоречи на Синдри, точно когато е набрал скорост.

Той се обърна към нея.

— А точно фермерите са душата на Исландия. Ето, Бяртур например — той посочи към картината на селянина и момичето. — Аз съм я рисувал.

— Хубава е — каза Харпа. И не излъга. Личеше си, че четката е била в ръката на аматьор, но картината успешно изобразяваше благородство в неприветливия, но красив пейзаж.

— Фермерите и рибарите — продължи Синдри, отчитайки безмълвно комплимента, — това са мъже, които работят здраво при трудни условия, които пестят, които се борят за хляба си на нивата или в морето. Не само мъжете, но и жените. Няма по-корави и независими жени от исландките. Нашият народ е оцелял благодарение на тях. А сега някакви банкерчета, адвокатчета и политици взеха да правят единственото, което могат — да харчат и да грабят, да харчат и да грабят. Децата в наши дни не знаят какво е истинска работа, какво е да се луташ по ливадите по време на буря, за да намериш някоя заблудена овца.

— Някои знаем — обади се Фрики. — Допреди две седмици прекарвах цялото си време в една отвратителна кухня — готвех храна за същите тези тарикати. А какви пари хвърлят само! Десет хиляди крони за някаква риба меч, докарана специално от Тихия океан, все едно тук си нямаме хубави риби.