Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

— Хайде да се махаме оттук!

Тя кимна и последва мъжа, който си запробива път през тълпата към края на площада, където хората бяха по-нарядко. Дланта, която държеше ръката й, беше голяма и мазолеста — рибарска длан, дланта на баща й.

— Благодаря — каза Харпа, разтривайки пищяла, пострадал при падането.

— Много ли се удари? — мъжът се усмихна сдържано, но загрижено.

— Ще се оправя.

Край тях притича едно момче — плюеше, ругаеше и търкаше очите си. Със сигурност нямаше петнайсет години. Някакъв по-възрастен демонстрант го хвана, наклони главата му назад и поля очите му с мляко, за да успокои смъденето.

— Идиот! — каза Харпа. — Полицията не е виновна за това.

— Може би — отвърна мъжът, — но ние искаме политиците да ни чуят. Може би трябваше да се стигне дотук.

— Пфу, жалка работа! — избоботи басов глас зад тях.

Харпа и спасителят й се обърнаха. Широкоплещест мъж на средна възраст с подпухнали очи, рядка сива брада и коса на опашка ги гледаше строго. Шкембето му висеше над дънките, а на главата му се мъдреше широкопола кожена шапка. На Харпа й се стори, че го познава отнякъде, но не можеше да се сети откъде.

— Какво искаш да кажеш?

— Исландците са жалки. Време е за истинска революция. Не може само да си седим, да си говорим учтиво и да потрепваме с тигани и тенджери. Народът трябва да вземе властта и то веднага.

Очите на Харпа се разшириха, докато го слушаше. Но с рибаря до себе си, тя усети как страхът й отново преминава в гняв. Той беше прав, по дяволите! Беше абсолютно прав!

— Ти си Синдри, нали? — попита рибарят. — Синдри Палсон?

Мъжът кимна.

— Чел съм книгата ти „Смъртта на капитала“.

— И? — едрият мъж повдигна вежди.

— Стори ми се малко крайна, но вече не съм сигурен.

Мъжът се засмя.

Харпа се сети откъде познаваше лицето му. Синдри беше бивш пънкар от началото на осемдесетте, когато си спечели слава с една-единствена песен — огромен хит за времето си. Двайсет години по-късно отново се появи, този път в ролята на исландски писател-анархист.

— Казвам се Бьорн — представи се рибарят и се ръкува със Синдри.

— А ти? — обърна се писателят към Харпа.

Тя усети алкохолния му дъх и разпозна интереса в очите му, докато я оглеждаше. Харпа бе самотна майка на почти четирийсет години, но мъжете все още я харесваха, особено по-възрастните.

— Харпа — отвърна тя и хвърли бърз поглед към Бьорн. Той се усмихна. Боже, много беше хубав! Имаше нещо особено в него, или пък Харпа се чувстваше особено, след преживяното на демонстрацията.

Но със сигурност бе по-хубав от Габриел Орн. Жалко, че е рибар. Златното й правило още от тийнейджърските години беше да не се захваща с рибари.

— Олафур вън! — изрева Синдри и размаха юмрук.

Едрият мъж изглеждаше внушително, докато изпразваше мощните си дробове, а опашката му се поклащаше.

Харпа погледна към Бьорн.

— Олафур вън! — извика тя.

Здрачът се сгъстяваше, а протестите се нажежиха. По-възрастните демонстранти си тръгнаха и процентът на хората с вдигнати качулки и скрити лица рязко нарасна. Коледната елха в средата на площада падна на земята и след миг избухна в пламъци. Забиха барабани, хората затанцуваха. Харпа и Бьорн се залепиха за Синдри, който си пробиваше път през тълпата, като обменяше по някоя дума с околните, когато не крещеше лозунги. Докато вървеше след него, Харпа се почувства като част от тълпата и гневът й се възпламени отново.

Най-накрая на полицията явно й писна.

— Газ! Газ! — чуха се викове в навалицата.

В следващия момент Харпа усети силно смъдене в очите. Тя се преви и Бьорн я издърпа встрани. Нещо подразни гърлото й. Побягнаха от площада заедно със стотици хора, които искаха да се спасят, преди дори частица от газа да попадне в дробовете им. За момент изгубиха Синдри от поглед, но после го видяха да говори на един младеж, който се бе съблякъл до кръста и топеше главата си в кофа вода. Момчето имаше червена коса на гребен и тялото му розовееше в студа на светлината от фенерите. Синдри явно го поздравяваше за нещо и го тупаше по гърба. Момчето трепереше, но гневът бе по-силен от студа.

Тълпата се разбяга. Поне за момента. Сълзотворният газ превърна площада в истински ад.

Харпа, Бьорн и Синдри спряха на двестатина метра от площада, при внушителната статуя на Инголфур Арнарсон — първият викинг, стъпил на този бряг.

— Него поне газът не го притеснява — каза Синдри. — Ако в момента на власт беше някой като него, веднага щеше да измисли как да постъпи с всички политици и банкери.