Майкл Ридпат: 66 градуса северна ширина

— Извинявай, Фрики — каза Синдри. — Прав си, не всички са забравили. Много от нас все още сме готови да се хванем на истинска работа. И винаги сме били тук. Просто никой не чува гласа ни.

Харпа се запита дали Синдри някога се е занимавал с „истинска работа“, откакто е напуснал семейната ферма. Но независимо от това, той беше прав. Допреди два месеца, тя би помислила човек като него за невеж идеалист, но сега бе склонна да приеме гледната му точка.

— Какъв шанс имам аз да си намеря истинска работа? — обади се Фрики. — Това никой не го предлага.

— Ти с какво се занимаваш, Бьорн? — попита Синдри.

— Рибар съм — отговори Бьорн. — Живея в Грундарфиордур. Тази сутрин дойдох с мотора за демонстрацията. И съм съгласен с теб, Синдри. Излизам за риба толкова често, колкото ми позволява квотата, но все пак не печеля достатъчно, за да погасявам дълговете си. И много хора са като мен. В банката ни посъветваха да вземем заеми в чуждестранна валута, защото лихвите били по-ниски. А сега ми сервират, че не само дълговете ми са се удвоили заради спада на кроната, ами и че трябва аз да изплащам всичките пари, които банките са заели от англичаните и холандците, за да ми отпуснат заем. Това е пълен абсурд.

Харпа се почувства леко неудобно от посоката, в която се насочи разговорът.

Исак, студентът, сякаш долови неспокойството й.

— А ти какво работиш, Харпа? — попита той и се втренчи в нея.

Харпа разбра, че той някак е надушил каква е тя, или каква е била преди да остане без работа преди няколко месеца. Може би по начина, по който говореше? По дрехите? По държанието й? Исак й беше антипатичен. Имаше нещо изкривено в безстрастното му присъствие, нещо, което бе в разрив с гнева на останалите. Но трябваше да отговори на въпроса му.

— Аз също съм без работа като Фрики.

— Господи! — обади се Синдри. — И ти ли!?

— А какво работеше преди? — попита тихо Исак.

Харпа усети как се изчервява. Обля я вълна на притеснение, срам, вина. Всички я гледаха с очакване, но тя отбягваше погледите им, забила очи в брендито пред себе си, скрита зад тъмния си къдрав бретон.

Настъпи неловко мълчание. Бьорн се покашля. Тя вдигна глава и го погледна в очите.

Харпа трябваше да приеме каква е била и какво са направили хората като нея. Трябваше да си признае, че и тя е била използвана.

— Бях банкер. Работех в „Одинсбанки“ допреди два месеца, когато гаджето ми ме уволни. И някак си не успях да се докопам до големите пари като другите банкери. Всичките ми спестявания отидоха за акции в „Одинсбанки“, които в момента не струват нищо.

— Не усети ли накъде отиват нещата? — попита Исак.

— Не, нямах представа — отговори тя. — Вярвах на всичките лъжи: че ние сме финансови гении, че сме по-млади, бързи и умни от всички други, че сме финансовите викинги на двайсет и първи век, че поемаме преценени рискове и печелим от това, че богатството само нас чака, че това е само началото на възхода ни, а не краят му — Харпа поклати глава.

— Но явно не бях права. Съжалявам!

Отново настъпи мълчание.

— Капитализмът носи семето на собствената си разруха — заяви Исак. — И това е толкова вярно днес, колкото е било преди сто и петдесет години, когато Маркс го е казал. И ти си писал за това, Синдри.

Синдри кимна. Явно му стана драго от препратката към книгата му.

— Тя поне съжалява — каза той.

— Всички сме прецакани — обади се и Бьорн, — без изключение.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Фрики. — Понякога ми идва да ги пребия всичките тези копелдаци.

— Напълно те разбирам — каза Бьорн. — Политиците няма да си мръднат пръста, нали? Да не мислите, че Олафур Томасон ще прати всичките си дружки в затвора? Да, назначават разни специални прокурори, но никога няма да приклещят банкерите — те всички се покриха в Лондон и Ню Йорк. А сега искат с нашите пари да оправят техните бакии.

— Така е — каза Харпа. — Оскар Гунарсон, шефът на нашата банка, още в началото замина за Лондон и не се е връщал в Рейкявик от три месеца. Но някои от другите още са тук. И знам, че са скътали немалко пари за себе си.

— Кой например? — попита Исак.

— Габриел Орн Бергсон, бившият ми шеф. Докато ме увещаваше да си купя акции в „Одинсбанки“, за да се вдигне цената им на борсата, той вече е разпродавал своите. Когато отпусна рискови заеми на компании в Англия, цялата вина падна върху мен, макар да го предупреждавах да не сключва тези сделки. А когато национализираха банката и възстановиха старата политика, че хора в интимни взаимоотношения не могат да работят заедно, уволниха мен, а не него.