Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

Ейнар поклати глава.

— Знаем, че Габриел Орн не се е самоубил. Знаем, че дъщеря ти го е нападнала и той си е ударил главата в земята. Не искам да те питам за това. Поне не сега. Ще му дойде редът. Но смятаме, че някои от хората, които са били с нея през онази нощ, са отговорни и за покушенията над Оскар Гунарсон и Джулиън Листър, британският министър.

Този път Арни предизвика реакция.

— Това е абсурд! Аз познавам Бьорн. Той е добър човек. Даже… — Ейнар се разколеба.

Арни зачака.

— Даже Харпа ме помоли да проверя къде е бил в дните, когато са стреляли по тези хора и аз проверих. На първата дата е бил за риба в морето, а на втората — на пристана в Грундарфиордур.

Арни реши да не споменава, че Бьорн е бил видян във Франция в деня преди покушението над министъра. Но беше интересен фактът, че Харпа се е усъмнила достатъчно, че да проверява приятеля си.

— Ейнар, ние знаем, че Бьорн не е дръпнал спусъка, но смятаме, че е бил замесен — каза Арни. — Ето защо си мислим, че Харпа може би е в опасност. Помисли, не се ли сещаш къде може да са отишли?

— Това за Бьорн не го вярвам — каза Ейнар.

— Съжалявам, но е истина. Кажи ми къде е Харпа.

— Не знам — каза Ейнар. — В бележката пишеше само, че заминават за няколко дни. Не пишеше къде.

— От кого беше бележката? — попита Арни. — От Харпа ли?

— Не — отговори Ейнар. — От Бьорн.

Магнъс поддържаше добра скорост. След Боргарнес, пътят бе празен и имаше дълги прави участъци, по които натискаше педала на газта докрай.

Отляво, в далечината, океанът блестеше под слънчевите лъчи, които се процеждаха през облаците. Отдясно на пътя се простираше поле от лава. Зад него, през пролуките в завесата от мъгла се виждаха планински склонове — сиви крепости с влажни зелени долини между кулите им.

Право напред се виждаше все по-големият силует на кратера Елдборг — идеален кръг от сива скала, издаден над равнината.

Магнъс не бързаше толкова само защото трябваше спешно да арестува Бьорн. Бързаше и заради Ингилейф, и заради дядо си, и заради убийството на Бенедикт, заради убийството на баща му и страховете на Оли. Всички тези мисли се въртяха из главата му и се надпреварваха да им обърне внимание.

Но Магнъс трябваше да се съсредоточи върху Бьорн и Харпа. И върху Инголфур Арнарсон, който и да беше той.

Съжали, че не носи пистолет — чувстваше се като гол. Съмняваше се Бьорн да е въоръжен, но не е изключено. Бяха използвали револвер в Лондон и пушка в Нормандия. Какво пречеше Бьорн да има огнестрелно оръжие и в Исландия? Ченге без пистолет не беше истинско ченге, според Магнъс.

След няколко километра права отсечка, Магнъс влезе в един завой прекалено бързо и „Рейндж Роувърът“ едва не се преобърна.

Отпусна с една идея педала на газта.

Телефонът му иззвъня. Погледна кой е, преди да вдигне.

— Здрасти, Шарън.

— Исак го няма.

— Какво!?

— Отидохме да го приберем. Приятелката му каза, че вчера се върнал в Исландия, за да види болната си майка. Била на смъртно легло, или поне той така твърдял.

— Да бе, сигурно!

— Приятелката се обадила на майката и тя казала, че е добре.

— Майката видяла ли се е с Исак?

— За малко. Дошъл си у дома и почти веднага потеглил пак. Казал, че отива на къмпинг. Сам. Искал да помисли.

— Къде?

— Майката не казала. Обадете й се да я питате.

— Добре. Благодаря, Шарън.

Исак не знаеше как да постъпи. Провери и двата прохода към Грундарфиордур, без да открие и следа от пикапа на Бьорн. След тази дълга обиколка се върна обратно в селището. Сега обмисляше следващия си ход. На картата нямаше други проходи, през които да минава път на юг от градчето. Грундарфиордур се намираше в заливче с формата на подкова, оградено от всички страни с тревисти склонове, плавно преминаващи в скали. Имаше много водопади, но нищо подобно на проход. Имаше и други варианти, малко по-далеч, но откъде да започне?

Премина бавно през малкото рибарско пристанище. Макар резервоарът му да бе наполовина пълен, Исак спря на една бензиностанция.

Момчето зад тезгяха четеше книга. Беше на възрастта на Исак, може би с година-две по-малък, с отпуснато тяло, дълга руса коса и бледа кожа. Исак не разбираше как хора като него прекарват целия си живот в средата на нищото. Това би го подлудило. Исак би избягал оттук, веднага щом събере пари за билет до Рейкявик.

Плати горивото.

— Можеш ли да ме упътиш? — попита той юношата. — Търся един планински проход тук наоколо. Един приятел ми каза, че в него имало хижа.