Алан Глинн - Екстремен ум

И изведнъж само за колко, осем, десет минути, станах здрав като канара?

Не ми се вярва.

Истина е, че реагирам много бързо на медикаменти — включително на ежедневните лекарства, които вземам, независимо дали е аспирин, парацетамол или нещо друго, изпитвам пълното му действие. Например, ако в упътването пише „може да предизвика сънливост“, това обикновено означава, че ще потъна в подобие на лека кома. Дори в колежа винаги пръв изпитвах ефекта от халюциногените, винаги пръв усещах тези начални, едва доловими леки промени в цвят и консистенция. Но пак да кажа, това сега беше различно, беше бърза химична реакция, отличаваща се от всичко, изпитвано от мен до този момент.

Когато стигнах до стълбището пред сградата, в която живеех, имах силното подозрение, че каквото и да беше хапчето, което бях погълнал, вече започваше да се проявява скоростно и с пълна сила.

Влязох в сградата и изкачих стълбите до третия етаж, минавайки покрай детски автомобилчета, велосипеди и кашони. Не срещнах никого по стълбите, нямах представа как бих реагирал на такава среща, но в същото време не открих в себе си желание да избягвам хората.

Стигнах до вратата на едностайния си апартамент и започнах да търся ключовете си — трябваше да се поровя, защото изведнъж мисълта да избягвам или да не избягвам хората, или дори мисълта, че трябва да си задавам този въпрос по един или друг начин, ме караше да се чувствам неспокоен и уязвим. Помислих си още, за първи път, че нямам никаква представа как ще се развият нещата по-нататък и че те потенциално биха могли да тръгнат във всякаква посока.

После, мислех си аз, господи, ами ако се случи нещо фатално, ако нещо се обърка и се случи нещо лошо, ако играта загрубее…

Но се овладях, постоях неподвижно известно време, като се взирах в месинговата табелка на вратата с моето име. Опитах се да определя реакцията си към случващото се, исках да го степенувам по някакъв начин и реших доста бързо, че не се дължи на хапчето, а причината е в мен. Аз бях изпаднал в паника. Като някакъв идиот.

Поех дълбоко въздух, превъртях ключа и отворих вратата. Натиснах копчето за осветление, гледах втренчено няколко секунди, взирах се в уютното, познато, малко задръстено жизнено пространство, което бях обитавал повече от шест години. Докато течаха тези няколко секунди обаче, нещо във възприятието ми за стаята трябва да се беше променило, защото изведнъж тя ми се стори непозната, прекалено претъпкана, даже малко чужда. Тя със сигурност не беше място, което предразполага за работа.

Прекрачих прага и затворих вратата след себе си.

После едва съблякъл и метнал якето си на стола, се улових, че свалям някакви книги от лавицата над стерео уредбата — лавина, на която не им беше мястото — и бях започнал да ги подреждам на друг рафт, където трябваше да бъдат. После докато изучавах стаята, се почувствах нервен, припрян, недоволен от нещо — макар че не знаех от какво точно. Не след дълго осъзнах, че търся нещото, от което да започна, и реших да се захвана с колекцията от близо четиристотин компактдиска с класическа музика и джаз, разпилени навсякъде из апартамента, някои без кутии и разбира се в безпорядък.

Подредих ги по азбучен ред.

На един дъх, без да спирам. Събрах ги на пода в средата на стаята, разделих ги на две отделни купчини, всяка от които прередих в подкатегории като суинг, би-боп, смесени стилове, барок, опера и т. н. После подредих всяка категория по азбучен ред. Хемптън, Хокинс, Хърмън. Сметана, Шуберт, Шуман. Като приключих с подреждането, видях, че няма къде да ги сложа, нямаше място, в което да се поберат четиристотин компактдиска, така че се залових да размествам мебелите.

Преместих бюрото си в другия край на стаята, с което освободих доста голямо пространство, където да подредя кутиите с хартия, които преди запълваха рафтовете. Използвах рафтовете за компактдисковете. После разместих някои свободно разположени предмети, малка масичка, която ползвах за хранене, един шкаф с чекмеджета, телевизора и видеото. Сортирах всичките си книги, като отделих около сто и петдесет за изхвърляне: евтини криминални издания, книги на ужасите, научна фантастика, които никога не бих чел отново и от които лесно можех да се отърва. Натъпках ги в две черни торби, които извадих от един шкаф в коридора. После взех още една черна торба и започнах да разчиствам всичко по плота и в чекмеджетата на бюрото си. Бях доста безпощаден и изхвърлих неща, които бях пазил без никаква основателна причина, неща, които ако умрях, нещастният изпълнител на завещанието ми също би изхвърлил без капка колебание, защото каква полза би имал от тях… какво би правил със стари любовни писма, разписки от сметки за газ и ток, пожълтели чернови на неотпечатани статии, наръчници с инструкции за ползване на домакински уреди, които вече не притежавах, брошури за ваканции, които така и не бях прекарал… Господи, мина ми през ума, докато натъпквах всичкия този боклук в една от торбите — мръсотията, която оставяме след себе си другите да разчистват. Не че се канех да умирам, разбира се, но имах този всеобземащ ме импулс да намаля ненужните вещи, задръстили апартамента ми. Да разчистя и живота си, предполагам, защото следващото, с което се заех, беше да сортирам работните си материали — папки, пълни с изрезки от вестници, илюстровани книги, слайдове, компютърни файлове, като подтекстът на това беше да започна да работя по проекта, с цел да го приключа , и то да го приключа, за да отворя място за нещо друго, по-амбициозно може би.