Алан Глинн: Екстремен ум

— Ето — каза той. — Вземи.

— Какво е това?

— Просто я вземи.

Протегнах дясната си ръка с отворена длан. Той изви шепата си и малкото бяло хапче падна в ръката ми.

— Какво е това? — отново попитах аз.

— Все още няма име, всъщност, има лабораторно обозначение, но то е само букви и код. Още не са му дали истинско наименование. Всички клинични тестове обаче вече са направени и е одобрено от Агенцията за хранителни продукти.

Погледна ме сякаш е отговорил на въпроса ми.

— Добре — казах аз, — още няма име, клиничните тестове са направени и е одобрено от Агенцията по храните, но какво, по дяволите, представлява!

Той отпи глътка водка и отново дръпна от цигарата. После каза:

— Знаеш как действа дрогата. Докато я вземаш се чувстваш добре, после обаче си абсолютно прецакан. Накрая всичко в живота ти… се разпада, нали? Рано или късно това се случва, прав ли съм?

Кимнах.

— Е, с тези хапчета не е така. — Посочи към таблетката в ръката ми. — Това малко сладурче е диаметрална противоположност на наркотиците.

Оставих таблетката на масата. После отпих от чашата си.

— Върнън, моля те, нека сме наясно, не съм някой гимназист да се опитваш да ме зарибяваш. Искам да кажа, не съм дори…

— Вярвай ми, Еди, никога не си опитвал подобно нещо. Сериозно ти говоря. Вземи го и сам ще се увериш.

Не бях близвал дрога от години и то точно поради причините, които Върнън описа в увода на съмнителната си сделка. От време на време изпитвах желание, липсваха ми вкусът в гърлото, блажените часове на пламенно говорене и случайните проблясъци на чувство за божественост от формата и структурата на разговора в дадения момент, но нито едно от тези желания не представляваше проблем, те бяха като спомен за желание, което си имал в някой ранен период от живота си или носталгия по изгубена любов, имаше дори някакво леко наркотично усещане в самия факт, че ти идват такива мисли, но да опитвам нещо ново и да се върна към всичко това, не — погледнах надолу към малкото бяло хапче в средата на масата и казах:

— Прекалено съм стар за тези неща, Върнън.

— Няма никакви физически странични ефекти, ако от това се страхуваш. Открили са рецептори в мозъка, които могат да активират някои вериги и…

— Слушай — започнах да се ядосвам, — наистина не…

Точно в този момент някакъв телефон започна да звъни, мобилен телефон. Тъй като аз нямах мобилен, прецених, че трябва да е на Върнън. Той бръкна в един вътрешен джоб на сакото си и го извади. Докато отваряше телефона и търсеше бутона, каза:

— Казвам ти, Еди, това хапче ще реши всичките проблеми с книгата ти.

Гледах с недоверие как приближава телефона до ухото си и разговаря.

— Гант.

Наистина се беше променил и в известен смисъл това беше много интересно. Беше същият човек, явно, но като че ли се беше развил или израснал, превърнал се беше в друга личност.

— Кога?

Той вдигна чашата си и леко разклати съдържанието й.

— Знам, но кога ?

Гледаше през лявото си рамо, после изведнъж погледна часовника си.

— Кажи му, че не може. Той знае, че е изключено. В никакъв случай не можем да направим това.

После махна с ръка във въздуха, сякаш се отказваше да спори.

Отпих от уискито си и понечих да запаля цигара. Вижте ме само — седя тук, убивам следобеда с бившия си шурей. Определено нямах представа, като излизах от апартамента си, може би преди около час, само за да се разходя, че ще се озова в някакъв бар. Още по-малко с бившия ми шурей, Върнън, гадния Гант.

Поклатих глава и отново отпих глътка от чашата си.

— Не, ти трябва да ми кажеш и то сега. — Надигна се от мястото си. — Слушай, ще бъда при теб след десет-петнайсет минути.

Докато оправяше сакото си със свободната си ръка, той продължаваше да говори:

— Няма начин, казвам ти. Чакай ме, идвам.

Изключи телефона и го сложи обратно във вътрешния джоб.

— Негодници — каза той, като гледаше към мен и клатеше глава, сякаш щях да разбера за какво става дума.

— Някакви проблеми ли имаш? — попитах аз.

— Да, и то какви — Извади портмонето си. — Съжалявам, но трябва да те оставя, Еди. Извинявай.

Извади визитна картичка от портфейла си и внимателно я сложи на масата. Точно до малката бяла таблетка.

— Между другото — каза той, като кимна с глава към таблетката, — това е комплимент от заведението.

— Не го искам, Върнън.

Той ми смигна.

— Не бъди неблагодарен. Знаеш ли колко струват тези неща?