Алан Глинн: Екстремен ум

Поклатих глава.

Той излезе от сепарето и с разтърсващо движение, като че ли танцуваше шими, оправи свободно падащия си костюм. После погледна право в мен. — Петстотин долара за едничко хапче.

— Какво?

— Чу ме.

Погледнах таблетката. Петстотин долара за това нещо?

— Аз ще платя сметката — каза той и се отправи към бара. Наблюдавах го докато плащаше на сервитьорката. После се обърна и посочи сепарето. Това вероятно означаваше още едно питие — комплимент от баровеца със скъпия костюм.

На излизане от заведението Върнън ми хвърли кос поглед, който трябваше да означава: „Спокойно, приятел “ — направи пауза, след която добави „и не забравяй да ми се обадиш “.

Да, да, надявай се.

Постоях още малко в бара, размишлявайки върху факта, че вече не само не вземам дрога, но и не пия следобед. А ето ме, правя точно това. В този момент сервитьорката дойде с второто ми питие.

Допих първото и започнах новото. Запалих още една цигара.

Проблемът, предполагам, беше следният: ако възнамерявах да пия в следобедните часове, щях да предпочета да съм в някое от поне дузина други заведения, да седя на бара и да си бъбря с човека, седнал до мен на също такъв стол. Върнън и аз избрахме това място заради удобството и, доколкото схващах нещата, то нямаше никакви други достойнства. Освен това започна бавно да се пълни с хора, вероятно от близките офиси, и ставаше шумно и весело. Група от пет души се настани в съседното сепаре и чух как някой поръчва „Лонг Айлънд“. Не ме разбирайте криво, не се съмнявах ни най-малко, че коктейлите „Лонг Айлънд“ са добро средство за заличаване на свързания с работата стрес, но те бяха също така смъртоносни и нямах желание да присъствам, когато тази смесица от джин, водка, ром и текила започне да действа. При Макси, чисто и просто, не беше моят тип заведение и аз реших да допия питието си колкото може по-бързо и да се разкарам от там.

Освен всичко друго имах работа за вършене. Трябваше да разгледам хиляди снимки, да подбера някои от тях, да поръчам копия, да ги прегледам отново, да ги анализирам и допълня. Каква работа имах да вися тук в бара на Шесто Авеню? Никаква. Трябваше да съм си вкъщи, на бюрото, сантиметър по сантиметър да си проправям път през „Лято от любов“ и сложностите на микрокосмоса. Трябваше да сканирам всички изрезки от Сатърдей Ивнинг Поуст, Ролинг Стоун и Уайърд, както и всички фотокопирани материали, които бях струпал по пода и по всяка друга възможна повърхност в апартамента. Трябваше да съм се кротнал пред екрана на компютъра, окъпан в синя светлина, и бавно и сигурно да напредвам с книгата.

Но не бях, и въпреки добрите си намерения, не показвах никакви признаци, че ще се размърдам, нито че ще си тръгна от заведението. Вместо това, предавайки се на неземната топлина на уискито и оставяйки го да надделее над импулса ми да се махна оттук, се върнах пак към мислите за бившата си жена, Мелиса. Тя живееше в северната част на щата с двете си деца и правеше… какво? Нещо. Върнън не знаеше какво. Що за работа? Как може да не знае? Искам да кажа, нормално беше, че аз не съм редовен сътрудник на Ню Йоркър или Венити Феър, че не съм гуру в интернета или предприемач капиталист, но не беше естествено Мелиса да не е такова.

Колкото повече мислех за това, всъщност, толкова по-странно ми се струваше. Аз лично лесно бих могъл да проследя стъпките си назад през годините, да мина през всичките обрати, промени и варварски вкусове и все пак да осъществя директна, приемлива връзка между сравнително стабилния Еди Спинола, който седи тук в този бар с договора за книга, сключен с Кер & Декстър, включващ месечна здравна застраховка, с да речем един по-предишен, слаб като върлина Еди, който повръща върху бюрото на шефа по време на презентация или рови в чекмеджето с бельото на приятелката си, с надеждата да намери някаква дрога. С тази домошарка Мелиса, обаче, която живее в горната част на щата, както Върнън я беше описал, изглежда не можеше да се направи никаква връзка — или връзката беше прекъсната… имаше нещо, не знам точно какво.

Навремето Мелиса наподобяваше природна стихия. Имаше напълно изградено мнение за всичко — от причините за Втората световна война до архитектурните достойнства или недостатъци на новата Липстик Билдинг на Петдесет и трета улица. Тя яростно отстояваше тези си мнения и непрекъснато говореше — заплашително, сякаш размахваше палка — за връщане към първоизточниците. Никой не смееше да й противоречи и тя рядко се държеше безцеремонно.