Алан Глинн - Екстремен ум

Когато бюрото ми беше напълно разтребено, реших да отида в кухнята за чаша вода. Бях жаден, не бях пил нищо откакто се прибрах. В този момент не ми мина през ума, че рядко пия вода. Всъщност не ми мина през ума в този момент, че всичко наоколо е странно — странно, че не влязох първо в кухнята с прибирането си вкъщи, странно че все още не държах кутия с бира в ръката си.

Не ми се стори странно също, че докато прекосявах хола, спрях, за да подравня дивана и фотьойла.

Както и да е, след като бутнах кухненската врата, за да я отворя и запалих осветлението, сърцето ми се сви. Кухнята беше дълга и тясна със старомодни шкафове, пластмаса и хром и голям хладилник в дъното. Всяко възможно местенце, включително мивката, беше покрито с чинии, мръсни тенджери, празни картонени кутии от мляко, опаковки от зърнени закуски и смачкани кутии от бира. Колебах се около две секунди, след което се захванах да разчиствам.

Докато оставях последната излъскана тенджера на мястото й, погледнах часовника си и видях, че е станало много късно. Нямах чувството, че съм бил вкъщи толкова дълго, мислех си, че трябва да са минали трийсет-четирийсет минути — но изведнъж осъзнах, че всъщност съм бил в апартамента и съм работил без да спирам повече от три часа и половина. Огледах кухнята, не можех да я позная. После, чувствайки че ставам все по-неориентиран, се върнах в хола и замрях, съзерцавайки дълбоко шокиран, трансформацията, която бях сътворил и там.

И още нещо — през целите три часа и половина, откакто се бях прибрал, не бях изпушил нито една цигара, което беше нечувано за мене.

Приближих се до стола, на който бях оставил якето си. Извадих пакета „Кемъл“ от вътрешния джоб и го задържах в ръката си, за да го огледам. Познатият пакет, с профила на епичното пустинно животно, изведнъж ми се стори малък, смачкан, без никаква връзка с мен. Нямах чувството, че е нещо, с което живея всеки ден, или че е някакво мое виртуално продължение и това беше моментът, в който нещата започнаха да ми изглеждат наистина странни, тъй като това беше най-дългият период от съзнателния ми живот, може би от края на 1970-те години, който бях прекарал без цигара — и все още, в момента нямах абсолютно никакво желание за пушене. Не бях ял нищо, също така, от обяд. Всичко това беше много странно.

Върнах цигарите откъдето ги бях извадил, стоях неподвижно, вторачен в якето си.

Бях объркан, вече нямаше съмнение, че състоянието ми се дължи на хапчето, което Върнън ми беше дал, каквото и да беше то, но не можех да налучкам каква се предполага да е целта му. Бях се въздържал от цигарите и бях сложил в ред апартамента си, добре, но какъв беше смисълът на това?

Обърнах се, отидох до дивана и седнах много бавно. Работата беше, че се чувствах нормално… но това всъщност нямаше значение, аз си бях мърляч по рождение, така че поведението ми, най-меко казано беше очевидно нетипично. Искам да кажа, какво беше това — наркотик за хора, вманиачени в детайлите? Опитах се да си спомня дали съм чувал или чел за нещо подобно преди, но не се сетих за нищо и след няколко минути реших да се излегна на дивана. Сложих краката си на страничната облегалка и зарових глава в една възглавница в другия край, като си мислех, че може би ще успея да пренасоча това нещо в някакво направление, че ще мога да изместя параметрите, да го пусна някак в употреба. Почти веднага обаче открих нещо ново — чувство за напрегнатост, сякаш нещо започна да лази по кожата ми, създавайки ми остър дискомфорт. Извъртях краката си от дивана и рязко се изправих.

Явно не трябваше да бездействам.

Навигацията в променливите води на непозната, непредсказуема и вероятно незаконна химическа субстанция беше преживяване, което не бях имал от дълго време, от далечните, ексцентрични дни в средата на 80-те години и сега съжалих, че така лековато — и глупаво — си позволих да отворя тази страница отново.

Известно време крачих напред-назад, после отидох до бюрото си и седнах на въртящия се стол. Загледах се в някакви документи, наръчник за обучение по телекомуникации, по който работех, но това беше досадна материя и честно казано не исках да мисля за нея точно сега.

Постоях, завъртях се със стола, за да огледам стаята. Където и да се спреше погледът ми, виждах нещо, което ми напомняше за проекта на Кер & Декстър — илюстрирани томове, кутии със слайдове, купища списания, снимка на Олдъс Хъксли, забодена с карфица на дъската за бележки:

Нова светлина върху периода — от Хейт-Ашбъри до Силиконовата долина