Алан Глинн - Екстремен ум

Например в нощта след Черния понеделник, когато фондовата борса се срина — 19 октомври 1987-а, — бяхме с нея в един бар на Второ авеню, Ностромо, когато се заговорихме с група от четирима депресирани търговци на облигации, които се наливаха с водка на съседната маса. (Струва ми се, че един от тях беше Дик Тобър, сякаш съм запазил ясен спомен за него, как седи на масата, стиснал здраво в юмрук чаша „Столичная“.) Но така или иначе, и четиримата бяха шокирани, уплашени и бледи. Непрекъснато се питаха как се е случило това и какво означава, невярващо поклащаха глави, докато накрая Мелиса каза: „Майната ви, момчета, не ми позволявайте да ви спра, ако решите да се хвърлите от прозореца или нещо от този род. Така ли не видяхте какво става!“ Отпивайки от ледената си Маргарита и всмуквайки от цигарата си „Марлборо лайт“, тя се впусна — преди всички уводни статии във вестниците — в пламенна йеремиада, обвинителна реч, в която бързо приписа колективните неволи на Уолстрийт, както и на мултитрилионния дълг на страната, на хроничния инфантилизъм, обхванал бейби бумърите, отглеждани по книгата на доктор Спок. Тя хвърли четиримата мъже в още по-дълбока депресия от тази, в която вероятно са били, когато в офиса единодушно са решили да отидат да изпият по нещо, един бърз, невинен, посмъртен акт след катастрофата.

Седях, забил поглед в чашата си и се чудех какво се беше случило с Мелиса. Чудех се как е възможно всичката й бликаща креативна енергия да се канализира в нещо толкова… ограничено. С това не искам да омаловажа радостите от родителството, не ме разбирайте погрешно, но Мелиса беше много амбициозна личност.

После и друго ми мина през ума. Начинът, по който Мелиса виждаше нещата. Нейната информираност, взискателност и интелигентност бяха точно качествата, от които аз имах нужда, ако възнамерявах да придам форма на тази книга за Кер & Декстър.

Да имаш нужда от нещо обаче, и да си в състояние да се сдобиеш с него, бяха естествено две различни неща. Сега бе мой ред да се депресирам.

В този момент, изведнъж се чу шум като експлозия, хората в съседното сепаре избухнаха в смях. Избликът продължи около трийсет секунди и през това време тази вдъхваща страхопочитание искра дълбоко в стомаха ми затрептя, изпращя и угасна. Почаках известно време, но беше безсмислено. Станах, въздъхнах и прибрах цигарите и запалката в джоба си. Измъкнах се от сепарето.

Погледнах малката бяла таблетка в средата на масата. Колебах се няколко секунди. Извърнах се, отново погледнах, все още се колебаех. Накрая взех визитката на Върнън и я пъхнах в джоба си. След което взех таблетката, сложих я в устата си и я глътнах.

Пробих си път до вратата и докато излизах от бара и вървях по Шесто Авеню, си мислех, е, ти със сигурност не си се променил.

ВЪН НА УЛИЦАТА беше станало значително по-хладно. Беше и забележимо по-тъмно, макар че това искрящо трето измерение на нощния град току-що бе започнало да проблясва и да се фокусира навсякъде около мен. Трафикът също бе видимо по-натоварен — типично за късния следобед на Шесто Авеню, с плътния поток от коли, таксита и автобуси, които се изнизваха от центъра на града откъм Уест вилидж. Беше настъпил също часът за евакуация на офисите, хората бяха изморени, раздразнителни, забързани, припряни, припкаха нагоре-надолу по стъпалата на спирките за метрото.

Това, което наистина забелязах, обаче, докато се промъквах през трафика нагоре към Десета улица, беше колко бързо хапчето на Върнън — каквото и да беше то — бе започнало да действа.

Усетих нещо странно почти с излизането от бара. Възприятията ми се бяха променили, едва забележимо, но докато извървях петте пресечки до Авеню А, усещането се засили, изведнъж вниманието ми започна да се фокусира с невероятна яснота върху всичко около мен — забелязах как светлините се сменят през минута, как трафикът се влачи от лявата ми страна, как хората, движещи се срещу мен, се приближават и бързо ме отминават. Забелязвах дрехите им, долавях откъслечни разговори, виждах лицата им. Всичко рефлектираше в съзнанието ми, но не по някакъв приповдигнат, предизвикан от дрогата начин. Точно обратното, всичко изглеждаше съвсем реално и след известно време — може би само след две-три пресечки — имах чувството, че съм бягал, или тренирал, че съм се напрягал до някакъв, стигащ до екстаз физически предел. В същото време обаче знаех, че това, което изпитвам, не е реално, ако бях тичал, щях да съм останал без дъх, щях да съм се облегнал на някоя стена с разтуптяно сърце и едва дишайки щях да моля някой да повика линейка. Бягане? Кога за последен път съм бягал? Не мисля, че съм пробягал каквото и да е разстояние през последните петнайсет години, все не ми се удаваше възможност, въпреки това точно така се чувствах в момента — без замайване в главата, бучене в ушите, изтръпване на крайниците, сърцебиене или параноя и без някакво особено усещане за удоволствие, аз просто се чувствах добре и с много бистър ум. Положително не от двете уискита и изпушените три-четири цигари или сандвича със сирене и пържените картофи на обяд в местната закусвалня — да не говорим за другите нездрави навици, които имах, навици, които проблясваха назад в миналото на живота ми като омазнено тесте карти.