Алан Глинн - Екстремен ум

— Работи ли? — настоях аз.

— Да, мисля, че работи нещо. Не съм сигурен. Не говоря с нея толкова много.

Това ме озадачи. Докато вървяхме към бара и докато Върнън избираше сепарето, докато поръчвахме напитките и чакахме да ни ги сервират, като във фотоалбум пред очите ми проблясваха снимки на мен и Мелиса в нашия малък отрязък от време, прекарано заедно, например деня на сватбата ни в апартамента на Върнън. Това бяха психотронни, забити в мозъка моменти… Еди и Мелиса, застанали между два стълба пред кметството… Мелиса смърка линии, вторачена в огледалото на коленете си, забила поглед в разпадащите се бели ивици върху красивия й образ… Еди в банята, в различни бани и в различни моменти на неразположение… Мелиса и Еди се карат за пари и кой е по-голямо прасе по отношение на навитите на ролки двайсетачки. В нашия случай ставаше дума повече за кокаинов брак, който Мелиса веднъж снизходително определи като „кокаиновото нещо“, така че независимо от истинските ми чувства към Мелиса, каквито и да бяха те, или нейните към мен, изобщо не беше изненада, че просъществувахме заедно само пет месеца, по-изненадващо беше може би, че издържахме толкова дълго, знам ли…

Но както и да е. Въпросът тук и сега е „Какво се беше случило? Какво се беше случило с Върнън и Мелиса?“ Те бяха много близки, всеки от тях винаги е играл важна роля в живота на другия. Грижеха се един за друг в големия град и всеки беше за другия последна апелативна инстанция при решаването на проблеми от любовен характер, работа, жилища или обзавеждане. Връзката им брат-сестра беше толкова силна, че ако Върнън не ме харесваше, Мелиса може би без никакво колебание просто би ме зарязала, макар че аз лично, ако изобщо имах думата по въпроса като неин приятел, бих изхвърлил баткото. Реалността обаче беше друга. Този вариант нямаше шансове.

Както и да е, минали бяха десет години. Бяхме в настоящето. Нещата явно са се променили.

Погледнах Върнън, който всмукваше с олимпийски размах от ултралеката си, с ниско съдържание на никотин ментолова цигара. Опитвах се да измисля какво да кажа по повод на ултралеките, с ниско съдържание на никотин ментолови цигари, но в момента просто не можех да прогоня Мелиса от ума си. Исках да задам още въпроси, исках повече подробности по проблемите й, но в същото време се питах дали имам право, ако изобщо имах някакви права, на такава информация. Не бях сигурен до каква степен обстоятелствата в живота на Мелиса бяха моя работа.

— Защо пушиш този боклук? — казах аз накрая, докато вадех от джоба си моя пакет „Кемъл“ без филтър. — Не е ли прекалено голямо усилие без никакво удоволствие?

— Така е, но това е единственото аеробно упражнение, което практикувам напоследък. Ако пушех тези — каза той, като кимна към моите „Кемъл“, — досега щях да съм на животоподдържащ апарат, въпреки това да ти кажа, нямам намерение да ги отказвам.

Реших, че ще опитам да подхвана отново разговор за Мелиса малко по-късно.

— С какво се занимаваш, Върнън?

— Върша това-онова, нали знаеш.

Това можеше да означава само едно — все още търгува с наркотици. Един нормален човек би казал „Работя за Майкрософт “ или работя като готвач на аламинути в ресторанта на Моу “. Но не — Върнън вършеше това-онова. В този момент ми проблесна, че може би идеята на Върнън да ми помогне ще се окаже оферта за някаква сделка.

По дяволите, трябваше да се досетя.

От друга страна, наистина ли не ми мина през ума? Не беше ли преди всичко носталгията по старото време, която така бързо ме подтикна да дойда тук с него?

Тъкмо се канех да направя някаква духовита забележка относно очевидната му неохота за някакво почтено препитание, когато той каза:

— Всъщност извършвам консултантски услуги.

— Какви?

— Работя за една фармацевтична корпорация.

Сбърчих вежди и повторих думите му с въпросителна интонация.

— Да, в края на годината ще излезе една серия изключителен продукт, опитваме се да създадем клиентска база.

— Какво е това, Върнън, някакъв нов уличен език ли? Знам, че съм извън играта от много време, но…

— Не, не. Всичко е редовно. Всъщност — той огледа бара за момент, после продължи с леко понижен тон — Това е, всъщност което исках да ти кажа във връзка с твоя… творчески проблем.

— Аз…

— Хората, за които работя, са разработили някаква невероятна субстанция. — Той бръкна в един джоб и извади портфейла си. — Под формата на таблетка. — От портфейла измъкна малко найлоново вакуумирано пликче. Отвори го, задържа го с дясната си ръка и с потупване изкара от него нещо, което падна в шепата на лявата му ръка. Протегна длан към мен, за да го видя. Там лежеше малка бяла таблетка без никаква маркировка.