Алан Глинн: Екстремен ум

Да създам страхотен ефект.

Ефект, който би сложил отпечатък върху целия по-нататъшен разказ.

Простата истина обаче е, че няма нищо страхотно, нито грандиозно и патетично в начина, по който се започна, и нищо, предвещаващо съдбоносен край в случайната ми среща с Върнън Гант на улицата един следобед преди няколко месеца.

С това, предполагам, трябва да започна.

Върнън Гант.

Измежду многото роднински връзки и изменчиви комбинации, които могат да съществуват в рамките на днешното семейство, от всички потенциални родственици, които могат да ти се натрапят и привържат към теб во веки веков, документално, на фотохартия или в забутаните гънки на паметта, със сигурност най-характерна със своята ефимерност, граничеща с абсурд, стърчи като върлина над останалите самотната фигура на шушумигата бивш шурей.

Макар и невъзпято в проза и песен, това не е роднинство, което плаче за освежаване. Нещо повече, ако с бившата ти не сте се сдобили с потомство, то няма абсолютно никаква причина този човечец да се мярка някога пред очите ти, докато си жив. Освен, разбира се, ако не вземеш да се блъснеш в него на улицата или си станал толкова схванат и муден, че не свариш овреме да извърнеш поглед от него.

Беше вторник следобед, през февруари, около четири часа, слънчево и не много студено. Вървях по Дванайсета улица, с твърда крачка, със запалена цигара, по посока на Пето Авеню. Бях в лошо настроение, в главата ми се въртяха мрачни мисли, свързани с дълъг списък от проблеми, като книгата ми за Кер & Декстър — Нов поглед върху периода от Хейт-Ашбъри[2] Квартал на Сан Франциско, известен като епицентър на хипи движението. — Б. ред.до Силиконовата долина — се открояваше най-ярко, не че в това имаше нещо необичайно, този проект го мислех непрекъснато и беше като фон на всичко, което вършех, всеки път, когато се хранех, вземах душ, гледах футболен мач по телевизията, или когато късно вечер ходех до магазина на ъгъла за мляко, тоалетна хартия, шоколад или цигари. Страховете ми точно в този следобед бяха, че книгата просто няма да се получи. Трябва да успееш да постигнеш много фин баланс в тези неща, в интерпретиране на историята… и препредаване на историята, ако разбирате какво искам да кажа, и се притеснявах, че тук просто няма история, че основната предпоставка за написването на книгата е една огромна глупост. Като допълнение към това, мислех и за апартамента си на Авеню А и Десета улица, трябваше да се преместя в по-голямо жилище и идеята ме изпълваше с ужас като си представех как трябва да сваля книгите от рафтовете, да разчистя бюрото си, после да опаковам всичко в еднакви кашони. По-лесно беше да се откажа. Мислех и за бившата си приятелка, Мария и десетгодишната й дъщеря, Роми, и как, без съмнение, бях най-неподходящият човек за тях. Не говорех достатъчно с майката и не обуздавах езика си, когато разговарях с детето. Тормозеха ме и други тежки мисли: пушех прекалено много и имах болки в гърдите. И допълнителни съпътстващи симптоми, почти физически страдания, които се проявяваха от време на време — необясними болки, подозрения за бучки, обриви, признаци може би на някакво заболяване или на цял низ от заболявания. Какво ще стане, ако някой ден всички те вкупом въстанат, възпламенят се и ме гътнат?

Мислех си колко мразя външния си вид и колко много се нуждая от подстригване.

Тръснах пепелта от цигарата си на тротоара. Погледнах нагоре. Ъгълът на Дванайсета улица и Пето Авеню беше на двайсетина метра пред мен. Изведнъж някакъв човек се появи оттам, движейки се със същата скорост, с която вървях и аз. Снимка, направена отгоре, би ни показала като две молекули, насочени право една срещу друга за неизбежен сблъсък. Познах го от десет метра, както и той. На пет метра разстояние и двамата започнахме да забавяме ход, да жестикулираме, да се вторачваме един в друг като израз на закъсняла реакция.

— Еди Спинола.

— Върнън Гант.

— Как си?

— Господи, колко отдавна не сме се виждали?

Стиснахме ръце, потупахме се по раменете.

След което Върнън се отдръпна леко назад и започна да ме изучава.

— Боже, Еди, стегни се бе човек, какво правиш?

Тази забележка се отнасяше до значителното тегло, което бях натрупал, откакто се видяхме за последен път преди може би девет-десет години.

Той беше висок и слаб, какъвто винаги е бил. Загледах се в главата му, която беше започнала да оплешивява, и направих пауза. После кимнах, сочейки с глава темето му: