Алан Глинн: Екстремен ум

Но бях раздвоен.

Хареса ми втората част на предложението му, да пийнем нещо. Имаше, трябва да призная, и малко павловски момент в колебанието ми — идеята да се натъкна на Върнън и да тръгна с него съвсем спонтанно към някое непознато място, разбуди нещо в химията на тялото ми. Произнасянето на vamos ми подейства като код за достъп или ключова дума към период от живота ми, който беше затворен от почти десет години.

Потърках се по носа и казах:

— Окей.

— Това е добре. — Той направи пауза, после, сякаш се опитваше да определи размера на нещо, каза:

Еди Спинола.

Отидохме в един бар на Шеста улица, долнопробен ретро салон, наречен При Макси, който преди това е бил заведение в тексаско-мексикански стил, наречено Ел Чаро, а още преди това долнопробна кръчма с името При Конрой. Трябваше ни малко време да се адаптираме към светлината и интериора, и, много странно, да намерим сепаре, което да е по вкуса на Върнън. Заведението беше на практика празно — щеше да започне да се пълни едва след пет часа, но Върнън се държеше все едно е след полунощ в събота вечер и се борим за последните свободни места в последния отворен бар в града. Чак тогава, като го гледах как преценява всяко сепаре за видимост и близост до тоалетните и изхода, си дадох сметка, че готви нещо. Стана напрегнат и нервен, а това беше необичайно за него, или поне за Върнън, когото познавах, тъй като най-силното му качество като търговец на дрога беше способността му да запазва сравнително добро самообладание при всякакви обстоятелства. Другите дилъри, които познавах, в повечето случаи се държаха като рекламни лица на продукта, който разпространяваха, непрекъснато подскачаха насам-натам и говореха много. Върнън, обратно, винаги беше спокоен, делови и скромен, беше добър слушател — може би даже прекалено пасивен на моменти, като предан пушач на трева, довлечен от течението в морето от кокаинови маниаци. Всъщност, ако не бях толкова информиран, можех да помисля, че Върнън, или поне личността, седяща срещу мен, вече е взел първите си няколко линии кокаин този следобед и това не му понася много добре.

Най-накрая се настанихме в едно сепаре и сервитьорката дойде.

Върнън забарабани с пръсти по масата и каза:

— Да видя, за мене… водка „Колинс“.

— За вас, сър?

— Уиски. Сауър“, моля.

Сервитьорката си тръгна и Върнън извади пакет ултра леки, с ниско съдържание на никотин ментолови цигари и полупразен кибрит. Докато палеше цигарата си, попитах:

— Как е Мелиса?

Мелиса беше сестрата на Върнън; бях женен за нея почти пет месеца през 1988 година.

— Мелиса е добре — каза той и дръпна от цигарата. Това всмукване активира всичката мускулна сила на дробовете, раменете и горната част на гърба му. — Не се виждаме много често обаче. Живее на север в Махопак и има две деца.

— Съпругът й какъв е?

— Съпругът й? Какво ти става, ревнуваш ли? — Върнън се разсмя и се заоглежда наоколо, сякаш искаше да сподели шегата с още някой в бара. Нищо не отговорих. Смехът му накрая замря и той изтръска пепелта от цигарата на ръба на пепелника. — Човекът беше леке. Напусна я преди две години, остави я в мизерията.

Наистина съжалявах да чуя това, но в същото време ми беше трудно да си създам правдоподобна представа за Мелиса в Махопак и то с две деца. Поради това не можех да възприема лично новината, поне не в този момент, това, което можех да си представя обаче, и то много живо, натрапчиво, беше Мелиса, висока и стройна, с тясна кремава копринена рокля в деня на сватбата ни, как отпива от мартинито си в апартамента на Върнън в Горен Уест Сайд, как зениците й се разширяват… и как ми се усмихва от другия край на стаята. Спомних си безупречната й кожа, лъскавата права черна коса, която стигаше до средата на гърба й. Виждах широката й, красива уста, от която никой не можеше да се вреди да каже и дума…

Сервитьорката дойде с поръчката.

Мелиса беше по-умна от всички около нея, по-умна от мен и със сигурност по-умна от големия си брат. Работеше като координатор продукция в малка кабелна телевизия, но аз винаги съм смятал, че ще се развие и ще постигне нещо по-голямо, представях си я като редактор в някой ежедневник, режисьор на филми или кандидат сенатор.

След като сервитьорката си тръгна, вдигнах чашата си и казах:

— Съжалявам да го чуя.

— Да. Много жалко.

Но го каза с тон, като че ли говореше за леко земетресение в някоя азиатска република с непроизносимо име, сякаш беше чул за него в новините и просто се опитваше да води разговор.