Алан Глинн - Екстремен ум

За помощта и подкрепата — както морална, така и редакторска, бих искал да благодаря на: Етна Кели, Деклан Хюс, Дъглъс Кенеди, Антъни Харууд, Андрю Гордън, Лиам Глен, Имиър Кели, Кейт О’Каръл и Тиф Еклес.

Дълъг път е трябвало да измине до тази синкава морава и мечтата му трябва да е изглеждала така близка, че би било невъзможно да не я досегне. Той не е знаел, че тя вече е била зад него, някъде далеч в неясната шир отвъд града, където тъмните полета на републиката се точат в нощния мрак.

СТАВА КЪСНО.

Усещането ми за време вече е много притъпено, но знам със сигурност, че минава единайсет, а може би дори наближава полунощ. Не ми се поглежда часовника, това само ще ми напомни колко малко време ми остава.

Истината е, че е късно.

И тихо. Освен жуженето на машината за лед в коридора и шума от случайно преминаващите коли по магистралата, не се чува нищо друго — нито трафик, нито сирени, нито музика или говор на местни хора, нито странни звуци на животни, зовящи се в нощта, ако това е целта на звуците. Нищо. Пълна тишина. Зловещо е и не ми харесва. Може би не трябваше да бия целия този път до тук. Може би трябваше просто да си остана в града и да позволя на проблясващите като в забавен каданс светлини да съкратят вече свръхестествената продължителност на моето внимание, а неумолимото шумно оживление да ме сломи и да изразходва цялата енергия, която пулсира в тялото ми. Но ако не бях дошъл тук във Върмонт, в този мотел, Нортвю Мотър Лодж, къде щях да отида? Не бих натрапил своя атомен облак от злочестини на никой от приятелите си, така че май нямах друг избор, освен да постъпя по този начин — да се кача в колата, да се махна от града, да шофирам стотици мили до тази тиха и пуста част на страната…

И то в тази тиха, празна мотелска стая, с три различни, но еднакво игриви шарки на килима, тапетите, одеялата, които се надпреварват, крещят за моето внимание — да не говорим за произведенията на изкуството от мола, които са навсякъде, снежният планински пейзаж над леглото или репродукцията на „Слънчогледите“ до вратата.

Седя на един плетен стол в мотелската стая във Върмонт, всичко ми е непознато. Сложил съм лаптопа на коленете си и бутилка „Джак Даниелс“ на пода до мен. Седя срещу телевизора, който е монтиран на стената в ъгъла и работи, настроен на CNN, но с изключен звук.

Предават дискусия на коментатори, съветници по националната сигурност, кореспонденти от Вашингтон, експерти по външната политика и макар че не ги чувам, знам за какво говорят… говорят за ситуацията, кризата, Мексико.

Накрая се предавам — поглеждам часовника си.

Не мога да повярвам, че са минали почти дванайсет часа. След известно време, разбира се, ще станат петнайсет, после двайсет, после цяло денонощие. Случилото се в Манхатън тази сутрин избледнява, плъзва се обратно по безбройните главни улици на малките градчета, по милите на магистралата, профучава обратно през времето с усещането за неестествено висока скорост. Започва да се заличава под огромното напрежение, пропуква се, разпада се на части, които се пръсват в различни късчета на паметта ми, и разбира се остават там в някакво летаргично, неизбежно сегашно време — втвърдено, непроницаемо, по-реално и живо от всичко, което ме заобикаля и е пред очите ми в тази мотелска стая.

Отново поглеждам часовника си.

Мисълта за случилото се кара сърцето ми да бие силно, чувам ударите му, сякаш е изпаднало в паника и много скоро ще си пробие път и ще изскочи, разбивайки и изпотрошавайки гръдния ми кош. Но поне главата не е започнала да ме боли. И това предстои, знам, рано или късно, пронизващата болка зад очните ябълки, която плъзва и се превръща в мъчителна агония, обхващайки целия ми череп. Добре, че това все още не е започнало.

Повече от ясно е обаче, че времето изтича.

Та откъде да започна тази история?

Предполагам, че съм взел лаптопа си, за да запаметя всичко, с намерението да опиша много точно какво се случи, но ето, седя тук и се колебая, въртя се около материала, треса се от страх, сякаш имам два месеца на разположение и трябва да пазя някаква репутация. Истината е, че нямам два месеца на разположение, вероятно имам около два часа, и нямам репутация, която да пазя, но все още имам чувството, че трябва да сложа някакво гръмко начало, нещо грандиозно и бомбастично, с което някой брадат, всезнаещ разказвач от деветнайсети век би започнал най-новото си произведение от 900 страници.