Крачех напред-назад, кръстосвах стаята, като мъдро кимах с глава и щраках с пръсти.
Кои са съвременниците му?
Норман Бел Гедс, Уолтър Тийг, Хенри Драйфус.
Прочистих гърлото си и продължих на глас този път, все едно че изнасям лекция.
Колективното им виждане за едно напълно механизирано бъдеще, където всичко ще е чисто и ново, намира изява на Световното изложение в Ню Йорк през 1939 година. Под мотото „Сега в утрешния ден“ Бел Гедс показва най-голямата и най-скъпа експозиция на панаира, поръчка на Дженерал Мотърс. Наричат я Футурама, защото представя една въображаема Америка в далечната тогава 1960 година, някакъв нетърпелив, мечтателен предтеча на новите предели в науката…
Отново направих пауза, като не можех да повярвам, че съм запомнил толкова много, даже по-второстепенни неща, подробности например от сорта какво са използвали, за да попълнят огромния проект за възстановяване на земите във Флашинг бей, където всъщност е било разположено изложението.
Пепел и рециклиран боклук.
Шест милиона кубични метра.
Как съм могъл да запомня това ? Абсурдно беше, но в същото време, разбира се, беше фантастично и аз бях безкрайно развълнуван.
Върнах се и отново седнах зад бюрото. Книгата беше около осемстотин страници и аз сметнах, че не е нужно да я чета докрай, всъщност, бях я купил заради историческата информация и можех винаги да направя справка, ако се наложи. Така че просто минах бегло по останалите страници. Когато привърших последната глава, със затворената книга пред мен на бюрото, реших да обобщя прочетеното.
Това, което бях извлякъл от книгата, най-тясно свързано с проекта, беше мисля, информацията, отнасяща се до самия стил на Лоуи, масово известен като аеродинамичен. Това беше една от първите дизайнерски концепции, която беше извлякла своя рационален елемент от технологиите и по-специално от самолетостроенето. Стилът изискваше механичните предмети да се обковават с гладки метални обвивки и жлебове, като идеята беше създаване на общество без никакви търкания. Този модел може да се види отразен във всичко по онова време, в музиката на Бени Гудман, например, в претенциозните мизансцени във филмите с Фред Астер, в океанските лайнери, в нощните клубове и апартаментите на върха на небостъргачите, където Фред Астер и Джинджър Роджър танцуват грациозно в космическото пространство…
Спрях за малко, огледах апартамента и отправих поглед към прозореца. Вече беше тъмно и тихо, или поне толкова тъмно и тихо, колкото може да стане в един град, и в този момент се почувствах напълно и необратимо щастлив. Задържах това чувството колкото беше възможно по-дълго до мига, в който усетих собственото си сърцебиене и чух как ударите отмерват секундите…
После погледнах отново книгата, потупах с пръсти по бюрото и обобщих.
Добре… формите и извивките в аеродинамичния стил създават илюзия за постоянно движение. Те са радикал но нова отправна точка. Те влияят на нашите желания и на очакванията ни от заобикалящата среда — състояща се от влакове, автомобили и сгради, даже от хладилници и прахосмукачки, да не споменаваме дузините други предмети от ежедневието. Но тук възниква един много важен въпрос — кое се е появило първо, илюзията или желанието?
Точно това беше, разбира се. Видях го на мига. Това трябваше да стане първата основна точка във въведението ми. Защото нещо подобно, с повече или по-малко от същата динамика в действие щеше да се случи по-късно.
Станах, отидох до прозореца и известно време размишлявах върху това. После си поех дълбоко дъх, защото исках да направя проекта както трябва.
Добре
Влиянието…
Влиянието върху дизайна по-късно в столетието на откритите съставни частици на атомните структури и микроскопичната верижност заедно с най-типичната представа от шейсетте години за взаимосвързаността на всичко, беше просто аналогично на брака между дизайна в ерата на техниката с нарастващото предвоенно усещане, че личната свобода може да се постигне само посредством по-добра ефективност, повече гъвкавост и по-висока скорост.
Да.
Върнах се пак на бюрото и нахвърлих няколко бележки в компютъра, десетина страници, всичките по памет. В мисълта ми имаше толкова много яснота, че бях като екзалтиран и въпреки че всичко това ми беше непознато и чуждо, в този момент въобще не ми изглеждаше странно или чудато, във всеки случай аз просто не можех да спра, но и не исках да спирам, защото през този последен час, час и нещо на практика бях свършил повече съществена работа по книгата, отколкото през целите три предходни месеца.
Читать дальше