Алан Глинн - Екстремен ум

Снощи, обаче, явно бях заковал цялото това нещо с един удар.

Загасих цигарата и се вгледах с изумление в екрана.

После се обърнах и отидох в кухнята, за да направя кафе.

Докато сипвах вода в кафеварката, нагласях филтъра и белех един портокал, ми проблесна, че се чувствам различен от преди. Осъзнавах всяко свое движение, сякаш бях лош актьор, който играе в драма; декорът е на кухня, невероятно чиста и подредена, а моята роля е да направя кафе и да обеля един портокал.

Това не продължи много дълго, обаче, защото вече беше започнал да се проявява старият ми стил на разхвърляност със следите от закуската, които бях оставил след себе си върху плотовете. За десет минути там се появиха кутия с мляко, недовършена купа с размекнати корнфлейкс, две лъжици, една празна чаена чаша, разни петна, използван филтър за кафе, обелки от портокал и пепелник с пепелта и фасовете от две цигари.

Бях се върнал към своето аз.

Безпокойството ми обаче за състоянието на кухнята беше просто тактика. Това, за което не исках да мисля, беше заставането ми отново пред компютъра. Тъй като знаех точно какво ще се случи. Щях да се опитам да продължа работата по въведението, сякаш това беше най-естественото нещо на този свят, и разбира се, щях да блокирам. Нямаше да мога да свърша нищо. После в отчаянието си щях да се върна към написаното снощи и да започна да клъввам оттук-оттам като лешояд, а рано или късно и това щеше да се разпадне.

Въздъхнах отчаяно и запалих още една цигара.

Огледах кухнята и реших отново да я почистя и разтребя, като я върна в предишния й девствен вид, но идеята се препъна още на стартовата линия, купата с размекнати корнфлейкс, и аз я отхвърлих като неспонтанна и наложена ми насила. Не ме интересуваше кухнята така или иначе, нито разположението на мебелите, нито подредените по азбучен ред компактдискове, всичко това беше странична атракция, вторичен резултат, ако щете. Истинската цел, там където падаше ударението, се намираше в хола, точно в средата на бюрото ми.

Изгасих цигарата, която бях запалил само преди няколко секунди — четвъртата от сутринта — и излязох от кухнята. Без да поглеждам към компютъра, прекосих хола и отидох в спалнята, за да се облека. После влязох в банята и си измих зъбите. Върнах се в хола, взех якето, което бях провесил върху облегалката на един стол и започнах да ровя по джобовете. Накрая намерих каквото търсех: визитната картичка на Върнън.

Върнън Гант — пишеше на нея — консултант. Бяха изписани номерата на домашния и мобилния му телефон, както и адресът, сега живееше в Горен Ийст Сайд, представете си. Имаше и натруфено, безвкусно малко лого в горния десен ъгъл. За миг си помислих да му звънна, но не исках да бъда залъгван с извинения. Не исках да рискувам да ми каже, че е зает или че може да се видим чак в средата на другата седмица, защото аз исках да се видя с него незабавно, очи в очи, за да науча всичко за това негово предполагам умно хапче. Исках да знам кой го произвежда, какво съдържа и — най-важното от всичко — как мога да си набавя още от него.

ИЗЛЯЗОХ НА УЛИЦАТА, спрях такси и казах на шофьора да кара към пресечката на Девета и Първа улица. После се облегнах назад и се загледах през прозореца. Денят беше слънчев и свеж, а трафикът, докато се движехме към центъра, не беше много натоварен.

Тъй като работех вкъщи и се срещах с хора, които в повечето случаи живееха във Вилидж или в Долен Ийст Сайд и Сохо, не ми се налагаше често да слизам в центъра на града и по-специално в източния квартал. Всъщност, докато пресечните улици прелитаха бързо покрай нас и навлизахме в квартала с улици, започващи с Петдесет, Шейсет и Седемдесет, не можах да си спомня кога за последен път съм бил толкова на север в града. Манхатън, с размера и гъстата си населеност, е доста ограничено място. Ако живееш тук, създаваш своя територия, избираш свои маршрути и толкова. Някои квартали може изобщо да не ги видиш. Или може да се случи да имаш нещо общо с квартала през някоя фаза от живота си — заради работа, приятелства, даже кулинарни предпочитания. Опитах се да си спомня кога за последен път бях ходил в този италиански ресторант с вътрешен двор, Ил Вагабондо, на Трета и не знам коя пресечна улица — сигурно най-малко преди две години.

Така или иначе, доколкото виждах, нищо не беше се променило много.

Шофьорът спря до бордюра точно срещу Линдън Тауър на Девета улица. Платих му и слязох от таксито. Това беше Йорквил, стара немска част на града, стара, защото не беше останало много от немското в нея, може би само няколко магазинчета, един за алкохол, един-два за деликатеси и химическо чистене, и със сигурност имаше много малко от старите обитатели, но в по-голямата си част, поне така бях чел някъде, кварталът се води като централно източен, застроен е с жилищни сгради, има барове за запознанства, ирландски кръчми и специализирани ресторанти, които се откриват и закриват с обезпокояваща честота.