Алан Глинн - Екстремен ум

Върнън беше доста предпазлив, както изискваше характера на работата му, предполагам, но в резултат на недомлъвките му не успях да разбера много от това което казваше. Останах с впечатление обаче, че от доста време е в бизнеса с MDT, от много години вероятно. Останах с впечатление също, че се страхува да говори за него, тъй като не беше сигурен все още доколко може да ми се довери, непрекъснато спираше по средата на изречението и всеки път, когато стигнеше до нещо по-конкретно, се разколебаваше и бързо се отдръпваше в някакъв псевдонаучен речитатив, служейки си с думи като невротрансмитери, мозъчни вериги и комплекси от рецепторни клетки.

Той през цялото време се местеше върху дивана, непрекъснато повдигаше левия си крак и го опъваше, като футболен играч, или може би като танцьор, не можех да преценя.

Докато говореше, стоях сравнително спокоен и слушах.

Аз, от своя страна, казах на Върнън как през 1989 година, скоро след развода, се наложи да напусна Ню Йорк. Не споменах факта, че самият той имаше пръст в това, че неговите уж много безопасни дози от боливийски прах ми бяха довлекли сериозни здравословни и парични проблеми, пресъхнали синуси и пресъхнали финанси, и как тези проблеми от своя страна ми костваха работата като художествен редактор в едно вече мъртво списание за мода и изкуство, наречено Хром. Казах му обаче за ужасната година, която прекарах като безработен в Дъблин, в преследване на някакви изплъзващи се, мъгливи идеи на съществувание като литератор и за трудните години в Италия, където преподавах и правех преводи за една агенция в Болоня, както и за научените интересни неща в областта на храненето, за които дотогава нямах никаква представа… например, че зеленчуците не трябва непременно да са на пазара през цялата година, както е според корейския стил на хранене, а имат сезони, появяват се за период от може би шест седмици, после изчезват, като през това време ги готвиш като луд по различни начини, например, да вземем аспержите — ризото с аспержи, аспержи с яйца, плоски спагети (фетучини) с аспержи, а две седмици по-късно дори не питаш зарзаватчията за аспержи. Тук вече говорех несвързано, и видях, че Върнън става неспокоен, така че смених темата, казах му как съм се върнал от Италия, и как съм заварил технологията за издаване на списания напълно преобразена и как моите умения, придобити в края на 1980-те години, бяха малко или много изостанали и безполезни. Описах последните пет-шест години от живота си, казах колко бяха обикновени и без особени събития, как бездействах и се бях оставил на съдбата — как бях довлечен от течението и прехвърлен бързо и безшумно в мъгла от трезвеност и добро хранене.

Но че възлагам големи надежди на книгата, върху която работя в момента.

Не бях планирал да върна разговора толкова леко и неусетно към основния въпрос, но Върнън ме погледна и каза:

— Добре де, ще видим какво може да се направи.

Това малко ме смути, но смущението ми едновременно се заглушаваше и изостряше от мисълта, че той действително може да направи нещо. Усмихнах му се и вдигнах ръце нагоре.

Тогава Върнън ми кимна с глава, плесна се по коленете и каза:

— Добре, но междувремено нямаш ли нужда от кафе или нещо за ядене?

Без да чака отговор, той се изтегли напред и с усилие стана от дивана. Отиде в кухнята, която се намираше в ъгъла и беше отделена от хола посредством бар-плот и столове без облегалки.

Станах и го последвах.

Върнън отвори вратата на хладилника и погледна в него. През рамото му видях, че е почти празен. Имаше една кутия портокалов сок Тропикана, който той извади, разклати го и го върна обратно.

— Знаеш ли какво? — каза той като се обърна с лице към мен. — Ще те помоля за една услуга.

— Каква?

— Както виждаш, не съм много за показване в този вид, но ми се налага да изляза по-късно… а костюмът ми е на химическо чистене. Мога ли да те помоля да изтичаш до там и да го вземеш? И може би докато си там, да купиш нещо за закуска?

— Разбира се.

— И аспирин?

— Естествено.

Застанал пред мен по шорти, Върнън изглеждаше кльощав и някак жалък. Гледайки го от толкова близо, можех да забележа бръчките по лицето му и сивите кичури коса около слепоочията. Кожата му беше изпита. Изведнъж разбрах къде бяха отишли десетте години. Без съмнение, вглеждайки се в мен, Върнън мислеше със съответните вариации — същото нещо. Това накара стомахът ми да се свие и усещането се смеси с факта, че се опитвам да му се подмажа, да спечеля благоразположението на моя доставчик, като се съгласявам да изтичам за костюма му и да му купя някаква закуска. Изумен бях колко бързо всичко си легна на мястото, тази динамика дилър-клиент, това лесно жертване на достойнството в замяна на едно пликче марихуана, един грам кока или в моя случай, едно хапче, което струваше почти колкото месечния ми наем.