Алан Глинн - Екстремен ум

Върнън прекоси стаята, отиде до старото писалище и взе портфейла си. Докато ровеше в него, търсейки вероятно пари и разписката от химическото чистене, забелязах копие от Бостън Глоуб на масата от пушено стъкло. Заглавната статия беше „Зле подготвените коментари на Министъра на отбраната Кейлъб Хейл относно Мексико“, но защо питах се аз, един нюйоркчанин ще чете Бостън Глоуб?

Върнън се обърна и се приближи към мен.

— Купи ми един препечен английски мъфин с бъркани яйца и швейцарско сирене плюс канадски бекон и обикновено кафе. И каквото искаш за себе си.

Той ми подаде една банкнота и малко синьо талонче. Сложих талончето във вътрешния джоб на якето си. Погледнах банкнотата — трезвото, брадато лице на Юлисис Грант — и му я върнах.

— Нима местната закусвалня ще развали петдесетачка за един английски мъфин?

— Защо не? Да вървят на майната си.

— Аз ще платя.

— Както искаш. Химическото е на ъгъла на осемдесет и шеста, а закусвалнята точно до него. Там е и павилионът за вестници, откъдето може да купиш аспирин. О, може ли също да ми купиш и един Бостън Глоуб?

Погледнах вестника на масата зад мен.

Той забеляза, че го гледам и каза:

— Този е вчерашният.

— А, сега искаш днешния?

— Да.

— Добре — казах аз и свих рамене. После се обърнах и тръгнах по дългия тесен коридор към вратата.

— Благодаря — каза той, вървейки след мен. — И слушай, ще измислим нещо за цената, като се върнеш. Всичко е въпрос на договаряне, нали?

— Да — казах аз, отваряйки вратата. — До скоро.

Чух затварянето на вратата зад гърба си, докато вървях по коридора и завивах покрай ъгъла към асансьорите.

Спускайки се надолу с асансьора, трябваше да се сдържам да не мисля прекалено много за това колко ужасно се чувствам. Казвах си, на него са му изкарали ангелите и аз просто му правя услуга, но това ме върна към старото време. Припомни ми часовете чакане по разни апартаменти, времето преди Върнън, да се появи човекът , за неловките разговори и цялата нервна енергия, инвестирана в едно-единствено нещо, да задържа ситуацията, да издържа до този сюблимен момент, в който ще започна да странствам, ще се освободя, ще разпусна, ще се отделя… ще отида в клуб или вкъщи, с осемдесет кинта по-лек, но пък с цял грам по-тежък.

Старото време.

Което беше преди десет години.

Така че какво, по дяволите, правех тук?

ИЗЛЯЗОХ ОТ АСАНСЬОРА, минах през въртящата се врата и се озовах на площадчето. Пресякох Девета улица и се запътих към Осемдесет и шеста. Стигнах до будката за вестници, който беше по средата между две пресечки, и влязох вътре. Върнън не ми беше казал каква марка предпочита, така че поисках една опаковка от моя любим, екстра силен екседрин. Погледнах вестниците, разстлани върху рафта — Мексико, Мексико, Мексико и взех един Глоуб. Прегледах първата страница, с цел да открия нещо, което да ми даде някаква нишка, обяснение защо Върнън го чете, но единственото, което открих, свързано с предстоящия продукт, беше съдебен процес. Имаше един малък параграф за него и номера на страницата, където беше публикуван целият материал. Международната химическа корпорация, Айбен-Чемкорп щеше да се защитава в съда в Масачузетс срещу обвинения, свързани с много популярен антидепресант, трибурбазин, който беше причината едно момиче в тийнейджърска възраст, вземало медикамента само две седмици, да убие най-добрата си приятелка, след това и себе си. Това ли беше компанията, за която Върнън каза, че работи? Айбен-Кемкорп? Едва ли.

Взех вестника и екседрина, платих ги и излязох отново на улицата.

После се запътих към закусвалнята, която видях, че се казва Де Лукс Ланчънет и беше едно от тези стари заведения, каквито можеш да видиш във всяка част на града. Сигурно преди трийсет години е изглеждало точно по същия начин като днес, може би също така имаше още от старата клиентела, поради което по странен начин беше живата връзка с една по-стара версия на квартала. Или не. Може би. Не знам. Във всеки случай беше долнопробно заведение и тъй като беше време за обяд, беше доста препълнено, така че трябваше да стоя до вратата и да чакам да ми дойде редът, за да поръчам.

Един испаноговорящ мъж зад щанда повтаряше „Не го разбирам. Не го разбирам. За какво става дума? Сякаш нямат достатъчно проблеми тук, че трябва да ходят там, за да създават нови?“ После погледна наляво, Дакво?“

Имаше и две по-млади момчета на грила, които си говореха на испански и явно му се присмиваха.