Алан Глинн - Екстремен ум

— Значи Еди, те заинтригувах все пак, предполагам.

— Да… беше невероятно, искам да кажа… наистина невероятно.

Изтърсих това като някой гимназист, на когото на майтап предния ден са дали пликче с марихуана за 10 долара само да опита, а той се връща и моли за второ.

— Какво ти казах аз?

Кимнах с глава няколко пъти, после, тъй като не бях в състояние да продължа без да спомена отново състоянието му, попитах:

— Върнън, какво ти се е случило?

— Какво мислиш, приятел? Бих се.

— С кого?

— Не ти трябва да знаеш, вярвай ми.

Замълчах.

Може би не исках да знам.

Всъщност, като се замислих, той беше прав, не ми трябваше да знам. Нещо повече, бях малко неспокоен, защото част от мен се надяваше, тази работа, че някой го беше наредил така, да не се окаже пречка да получа нова доза от него.

— Седни, Еди — каза той — Отпусни се, разкажи ми всичко.

Седнах в другия край на дивана, настаних се удобно и му разказах. Нямаше причина да не му разкажа. Когато свърших, той каза:

— Да, звучи почти както се очакваше.

Веднага попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Ами то действа върху това, което е заложено в теб, разбираш ли. Не може да те направи умен, ако по начало не си.

— Та какво излиза, че това е умно хапче?

— Не точно така. Има много спекулации около умните хапчета, нали знаеш, че подсилват умствената ти дейност, че развиват бързи реакции в мозъка, всичко това — но повечето от така наречените умни хапчета са просто хранителни добавки, изкуствени съставки, аминокиселини, от този род неща — витамини по специална поръчка, ако щеш. Това, което ти взе, е медикамент, създаден с определена цел, искам да кажа, че трябва да изпиеш огромно количество аминокиселини, за да те държат буден цяла нощ и да прочетеш четири книги, прав ли съм?

Кимнах.

На Върнън това му достави удоволствие.

На мене обаче не. Аз бях на границата на търпението и исках да спре с празните приказки и просто да ми каже какво знае.

— Как се казва? — осмелих се да попитам.

— Няма търговско име и то защото в момента няма търговски профил, както между другото искаме да остане. Момчетата в кухнята го държат под контрол и в анонимност. Наричат го MDT-48.

Момчетата в кухнята?

— За кого работиш? — попитах. — Каза, че извършваш консултантски услуги за някакво фармацевтично сдружение.

Точно тогава Върнън сложи ръка върху лицето си и я задържа там. Пое малко въздух, после го издиша и тихо простена.

— По дяволите, боли.

Приведох се напред. Какво трябваше да направя — да му донеса лед, увит в хавлиена кърпа, да повикам лекар? Чаках. Дали беше чул въпроса ми? Ще бъде ли грубо, ако го повторя?

Изминаха почти петнайсет секунди, чак тогава Върнън свали ръката си.

— Еди — каза той накрая, все още потръпвайки, — не мога да отговоря на въпроса ти. Сигурен съм, че разбираш.

Погледнах го озадачено.

— Но вчера ти ми каза, че предстои пускане на някакъв нов продукт до края на годината, че минал клиничните тестове и е одобрен от Асоциацията за хранителни продукти. Защо ми го каза?

— Одобрение от Асоциацията по храните и лекарствата, не ме разсмивай — каза той, като изсумтя презрително и избегна въпроса. — Асоциацията по храните и лекарствата одобрява само медикаменти, които лекуват болести. Те не приемат хапчета, подобряващи стила на живот.

— Но…

Идваше ми да го хвана, да го вдигна във въздуха и да му изкрещя: „Но ти каза…“, обаче се овладях. Той беше казал, че е одобрено от Асоциацията по храните и беше говорил за клинични тестове, но нима се очакваше да повярвам?

Добре, с какво разполагаме сега? Нещо, наречено MDT-48. Една непозната, неизпробвана, вероятно опасна фармацевтична субстанция, произвеждана нелегално в някаква неизвестна лаборатория, някъде си и разпространявана от един ненадежден човек, когото не бях виждал от десет години.

— Така — каза Върнън, като гледаше право в мене, — да разбирам ли, че искаш още от него?

— Да — отговорих аз, — определено.

СЛЕД КАТО ИЗЯСНИХМЕ ТОВА и според светите традиции на една цивилизована наркосделка, моментално сменихме темата. Аз започнах да го разпитвам за мебелите в апартамента, попитах го дали още колекционира „ценни вещи“. Той заговори за музика и попита дали още слушам тези осемдесетминутни симфонии, композирани от мъртви немци, с усилен до край звук. Разговаряхме известно време за тези неща и разменихме някои подробности за това, което бяхме вършили през последните няколко години.