Алан Глинн - Екстремен ум

Как можеше това все още да ме вълнува? Как дори можех да мисля за него?

Не трябваше да си позволявам толкова много разсейване.

Като посегнах към бутилката с Джак Даниелс на пода до плетения стол, ми мина през ум, че пиенето на уиски по това време може би не е много препоръчително. Въпреки това надигам бутилката и отпивам голяма глътка. После ставам и известно време се разхождам из стаята. Но ужасната тишина, придружена единствено от жуженето на машината за лед отвън и ярките цветове, които ме заобикалят, имат очевидно дезориентиращ ефект и аз решавам, че е най-добре да седна отново на бюрото и да се захвана с някаква работа.

Трябва да върша нещо, казвам си аз, и не бива да се разсейвам.

ЗАСПАХ СРАВНИТЕЛНО БЪРЗО. Но не спах добре. Мятах се, въртях се и имах странни, несвързани сънища.

Беше минало единайсет и половина, когато се събудих, което означаваше, че съм спал колко — около четири часа? Може би затова се чувствах все още много изморен, като станах от леглото и въпреки че, предполагам, бих могъл да си почина още малко, като се опитам да заспя отново, знаех че просто няма да се получи, ще лежа в леглото напълно буден, ще си преповтарям многократно на ум предишната нощ и, разбира се, ще отлагам неизбежното, което беше да отида в хола, да включа компютъра и да видя дали всичко това не е просто плод на въображението ми.

Като огледах стаята обаче, предположих, че не е. Дрехите ми бяха нагънати и сложени спретнато върху стола до леглото ми, обувките ми бяха подредени безупречно покрай стената под прозореца. Бързо станах от леглото и отидох в банята, за да се изпикая. После наплисках лицето си със студена вода и то обилно.

Когато се почувствах достатъчно разсънен, се погледнах в огледалото и известно време се взирах в себе си. Това не беше обичайната ми мутра сутрин в банята. Очите ми не бяха подпухнали и не гледаха глуповато или застрашително. Просто бях изморен, всичко останало от предишния ден също не се беше променило, като например факта, че бях със същото наднормено тегло, същата увиснала шия и ужасно имах нужда от подстригване. И от още едно нещо имах нужда, но това не личеше от отражението в огледалото — имах нужда от цигара.

Тромаво се придвижих до хола и вдигнах якето си от облегалката на стола. Извадих пакета „Кемъл“ от страничния джоб, запалих една цигара и изпълних дробовете си с гъст, ароматен дим. Докато издишвах, и оглеждах стаята, си помислих, че моята разхвърляност не е толкова избор на жизнен стил, а е недостатък в характера, по това спор нямаше, но бях също така силно убеден, че не то имаше значение, защото ако исках да е разтребено, можех да платя на някого. Това, което бях вкарал в компютъра обаче, поне това което си спомнях, че съм написал, и се надявах да не греша, беше определено нещото, което не можеше да се купи с пари.

Приближих се до бюрото и натиснах копчето от задната страна на компютъра. Докато той се зареждаше и жужеше съживявайки се, погледнах към спретнатата купчина книги, които бях оставил на бюрото, до клавиатурата. Взех една от тях Реймънд Лоуи — един живот и се запитах колко от нея ще мога да си спомня, ако ме подложат на изпит. За секунди се опитах като с магическа пръчка да извадя нещо от паметта си, някой друг факт или дата, анекдот може би, някаква изумителна подробност от ерудицията на дизайнера, но не можех да разсъждавам ясно и не си спомних нищо.

Окей, какво очаквах? Бях изморен. Имах чувството, че съм си легнал в полунощ, събудил съм се в три часа сутринта и се опитвам да разгадая двойния акростих на Харпър. Това, от което имах нужда в момента, беше кафе — две-три чаши силна доза, да разбудят и презаредят мозъка ми, и да ме накарат да се почувствам отново добре.

Отворих файла „Интро“. Това беше грубата чернова, която бях написал като част от въведението към Нова светлина върху периода , седях срещу компютъра, спускайки курсора надолу по страниците. Докато четях, си спомнях всеки параграф, но не можех да предвидя, какво ще последва. Бях написал всичко това, но нямах чувството, че съм го писал аз.

Казвайки това обаче — би било нечестно да не призная, че прочетеното беше много по-добро от всичко, което бих могъл да сътворя при нормални обстоятелства. Нито всъщност беше груба чернова, защото доколкото можех да преценя, това нещо имаше всички достойнства на една добра, завършена, изчистена проза. Звучеше убедително, премерено и добре обмислено — точно тази част от процеса, която обикновено ме затруднява, даже понякога, откровено казано, ми се струва непостижима. Всеки път, когато спирах да върша нещо, за да се концентрирам върху структурата на Нова светлина върху периода, идеите започваха да се въртят свободно в главата ми, но направех ли опит да ги систематизирам, те загубваха фокус, разпадаха се и аз оставах с празни ръце и силно разочарован, защото разбирах, че трябва да започна всичко от самото начало.