Алан Глинн - Екстремен ум

Хвърляйки бегъл поглед, виждах нещата точно по този начин. От мястото, на което бях застанал, можех да различа един О’Лийри, един Ханиган и ресторант, наречен Кафене Октомврийска Революция.

Линдън Тауър представляваше жилищна сграда, построена с тъмночервени тухли, една от многото такива, строени през последните двайсет, двайсет и пет години в тази част на града. Те бяха наложили своето безспорно, монолитно присъствие, а Линдън Тауър, като повечето от тях, беше свръхогромна, грозна и студена.

Върнън Гант живееше на седемнайсетия етаж.

Пресякох Първо Авеню, слязох по стълбите надолу до площадчето и се насочих към голямата въртяща се стъклена врата на главния вход. От вида й ставаше ясно, че през нея непрекъснато влизат и излизат хора и че е винаги в движение. Точно пред входа погледнах нагоре и видях със замайване колко висока е сградата. Главата ми обаче не можа да се извие достатъчно назад, за да зърна дори частица от небето.

Минах направо покрай рецепцията в центъра на фоайето и свърнах наляво в коридора, където бяха асансьорите. Имаше няколко души, но асансьорите бяха осем, по четири от всяка страна, така че никой не трябваше да чака дълго. Един от асансьорите звънна, вратите му се отвориха и трима души излязоха от него. Шестима от нас в купом влязоха вътре. Всеки натисна номера на етажа си и аз забелязах, че никой освен мен не отива по-нагоре от петнайсетия етаж.

Съдейки по хората, които видях да влизат и типовете около мен в асансьора, заключих, че обитателите на Линдън Тауър са пъстра пасмина. Много от тези апартаменти се контролираха по отношение на наемателите, от голямо разстояние, разбира се, но много от тях вероятно се пренаемаха, при това на безбожни цени, което създаваше доста разнообразна социална смесица.

Слязох на седемнайсетия етаж. Проверих отново визитката на Върнън и потърсих апартамента. Намираше се надолу по коридора и зад ъгъла в ляво, третата врата в дясно. Не срещнах никого докато вървях натам.

Постоях един момент пред вратата, след което натиснах звънеца. Не бях обмислял какво ще му кажа, ако отвори, а още по-малко бях мислил какво ще правя, ако не отвори, или ако не си е вкъщи, и докато стоях и чаках, установих, че независимо от всичко съм много нервен.

Чух някакво раздвижване вътре, после ключалката изщрака.

Върнън сигурно беше видял през шпионката, че съм аз, защото чух гласа му преди още да е отворил вратата напълно.

— Ей, човече, това беше бърза реакция.

Аз вече бях готов с усмивката, но тя се смъкна от лицето ми в мига, в който го видях. Беше застанал срещу мен само по боксери. Едното му око беше насинено, а цялата лява страна на лицето под него беше покрита с ожулвания. Устната му беше сцепена и подута, а дясната му ръка беше бинтована.

— Какво…

— Не питай.

Като държеше вратата отворена, Върнън се обърна с гръб към мен и с движение на лявата ръка ми направи знак да вляза. Влязох, внимателно затворих вратата и го последвах по тесния коридор до един огромен, просторен хол. Изгледът от стаята беше изумителен — в Манхатън където и да си, щом си на седемнайсетия етаж, имаш изумителен изглед. Прозорците гледаха на юг и разкриваха в еднакви пропорции грозотата и славата на големия град.

Върнън се строполи на един дълъг с формата на буква L диван от черна кожа. Аз се почувствах крайно неловко, трудно ми беше да гледам право в него, затова се престорих, че оглеждам обстановката.

Стаята беше доста оскъдно обзаведена за размера си. Имаше някакви стари мебели, едно антично бюро, два стола стил Кралица Ана, една стандартна лампа. Имаше и съвременна мебел, черния кожен диван, маса за хранене с опушено стъкло, една празна метална стойка за вино. Но не можеше да се нарече изцяло еклектична, тъй като в нея сякаш изцяло липсваха система и ред. Знам, че по едно време Върнън се беше специализирал по мебелите и колекционираше „ценни вещи“, но това тук изглеждаше място, обитавано от човек, който е зарязал колекционерството и е оставил ентусиазма си да угасне. Отделните мебели бяха странни и не си подхождаха, сякаш бяха останки от друго време или от друг апартамент, попаднали случайно в живота на сегашния си притежател.

Застанах в средата на стаята, след като бях видял всичко, което можеше да се види. Погледнах Върнън, без да кажа нищо, тъй като не знаех откъде да започна, но накрая той успя да каже нещо. Въпреки болезненото състояние и грозното обезобразяване на физиономията му, на обикновено светлите му зеленикави очи и високи скули, той изкриви лице и каза: