Алан Глинн - Екстремен ум

Така че без да спирам дори да си поема дъх, се пресегнах и свалих още една книга от лавицата, Научен анализ на Националния конгрес на демократичната партия през 1968 година в Чикаго. В продължение на около четирийсет и пет минути я преглеждах бегло, като същевременно си водех бележки. Прочетох и още две книги, една за влиянието на новото изкуство върху дизайна от 1960-те години и една за ранните години на групата Грейтфул Дед в Сан Франциско.

Общо бях изписал трийсет и пет страници. В допълнение, нахвърлих и една груба чернова на първия раздел от въведението и разработих подробен план за останалата част от книгата. Написал бях почти три хиляди думи, които препрочетох няколко пъти и коригирах.

Към 6 часа сутринта започнах да забавям темпото, но все още не бях пушил, ял или ходил до тоалетната. Чувствах се доста изморен, с леко главоболие може би, но това беше всичко и в сравнение с други пъти, когато съм будувал до шест часа сутринта със скърцане на зъби, мъчен от безсъние, неспособен да изключа, вярвайте ми, усещането за умора и лекото главоболие бяха нищо.

Изтегнах се отново на дивана. Загледах се в прозореца, през който се виждаше покривът на отсрещната сграда, както и част от небето, леко оцветено от утринната светлина, която бавно се прецеждаше през него. Ослушвах се да чуя някакви звуци, шизофреничния грохот от минаващи боклукчийски камиони, сирената на някоя полицейска кола, тихия, неравномерен шум от трафика по страничните улици. Обърнах глава с лице към възглавницата и постепенно започнах да се отпускам.

Този път го нямаше неприятното като пробождане с игли усещане и аз останах на дивана, след известно време обаче почувствах, че все още нещо ме гложди.

Имаше нещо объркващо в строполяването ми на дивана — то замъгляваше разделителните линии между настоящия и следващия ден и ме лишаваше от чувството за завършеност… или поне това бяха моите разсъждения в момента. Имаше още, бях почти сигурен, много истинско безредие, което витаеше зад вратата на спалнята ми. Не бях влизал там, някак бях успял да избегна това по време на френетичното преподреждане на умственото ми пространство през последните дванайсет часа. Станах от дивана, отидох до вратата на спалнята и я отворих. Прав бях — спалнята ми беше като кочина. Но имах нужда от сън и исках да спя в леглото си, така че се залових да въведа някакъв ред. За разлика от преди, това приличаше повече на работа, изглеждаше повече като задължение, отколкото когато оправях кухнята и хола, но определено в тялото ми имаше все още следи от хапчето, което ми даваше сили да продължа. Като свърших, взех продължителен, горещ душ, после глътнах една свръхсилна таблетка екседрин, за да предотвратя главоболието. Облякох чиста тениска, мушнах се под завивките и заспах, може би, трийсет секунди след като главата ми докосна възглавницата.

В НОРТВЮ МОТЪР ЛОДЖ всичко е сиво и скучно. Оглеждам стаята и въпреки заговора на ексцентричните шарки и цветове, няма нищо, което да задържи погледа ми освен, разбира се, телевизорът, който все още продължава усърдно да трепка в ъгъла. Интервюират някакъв брадат мъж с очила и костюм от туид и веднага поради естеството на предаването, решавам, че е историк, а не политик или говорител на национална сигурност, не е дори журналист. Моето предположение се потвърждава, когато показват снимката на бунтаря-революционер Панчо Вила, последвана от някакъв трепкащ стар черно-бял филмов материал, вероятно от 1916 година. Нямам намерение да усилвам звука, за да разбера точно, но съм почти сигурен, че призрачните фигури, които подскачат върху конете и яздят към камерата от средата на нещо, приличащо на вихрушка от прах (но по-вероятно е резултат от увреждане в краищата на оригиналната филмова лента) са военни отряди по дирите на Панчо Вила, нахъсани и разпалени от преследването.

И това е 1916 година, така ли?

Спомням си, сякаш някога съм го знаел.

Вглеждам се в подскачащите образи и съм като хипнотизиран. Винаги съм бил малко маниак на тема документален филмов материал, не е имало случай да не ме порази факта, че показаното на екрана, в този ден, в този точно момент, действително се е случило, и че хората в него, статистите, тези, които за кратко преминават пред камерата и са били уловени в кадър, са се връщали към обичайния си живот, влизали са в някакви сгради, разхождали са се из тях, хранили са се, правили са секс, или нещо друго, блажено неподозиращи, че скокливите им движения, докато са прекосявали някоя градска улица, например, или са слизали от трамвая, ще се запазят за десетилетия, ще се излъчват и ще се показват многократно, във време, което на практика е един друг свят.