Алан Глинн - Екстремен ум

Той размаха ръце нагоре.

— Никой не го е грижа вече, на никой не му пука.

До мене бяха застанали трима души, които чакаха поръчките си, потънали в мълчание. От лявата ми страна имаше някакви други хора, седнали на маси. На най-близката до мене маса седяха четирима възрастни мъже, които пиеха кафе и пушеха. Един от тях четеше Поуст и само след миг разбрах, че мъжът зад щанда отправяше коментарите си към него.

— Спомняте ли си Куба? — продължаваше той. — Залива на прасетата? И това ли ще се превърне в Залив на прасетата, в още едно фиаско като тогавашното?

— Не виждам аналогия — каза възрастният човек, който четеше Поуст. В Куба се случи заради комунизма. — Той не вдигна поглед от вестника и говореше с много лек немски акцент. — Същото важи и за американската намеса в Никарагуа и Ел Салвадор. През последното столетие се водеше война с Мексико, защото САЩ искаха Тексас и Калифорния. В това имаше смисъл, стратегически смисъл. Но това сега за какво?

Той остави въпроса да виси и продължи да чете.

Много бързо мъжът зад щанда уви две поръчки, прибра парите и някои хора си тръгнаха. Аз се придвижих малко напред и той спря погледа си на мен. Поръчах каквото Върнън беше поискал плюс едно черно кафе и казах, че ще се върна след две минути. Докато излизах, мъжът зад щанда казваше: „Не знам, ако питате мен, трябва да върнат Студената война… “

Отидох до химическото чистене в съседния вход и взех костюма на Върнън. Помотах се няколко секунди на улицата и наблюдавах движението на колите. Като се върнах в Де Лукс Ланчънет, един клиент, който седеше на друга маса, млад мъж с дънкова риза, се беше присъединил към разговора.

— Какво, да не си мислите, че правителството ще се въвлече в нещо такова без причина? Това е лудост.

Мъжът, който четеше Поуст, беше свалил вестника и се надигаше, за да огледа наоколо.

— Правителствата невинаги действат логично — каза той. — Понякога преследват политика, която е в разрез със собствените им интереси. Вземете Виетнам. Трийсет години…

— О, не засягай тази тема, моля те.

Мъжът зад щанда, който слагаше поръчката ми в плик и като че ли говореше на плика, измърмори „Оставете мексиканците на мира, това е. Просто ги оставете на мира.“

Платих му и взех плика.

— Виетнам…

— Добре де, Виетнам беше грешка.

— Грешка? Ха. Айзенхауер? Кенеди? Джонсън? Никсън? Голяма грешка.

— Слушай, ти…

Излязох от Де Лукс Ланчънет и тръгнах обратно към Линдън Тауър като носех костюма на Върнън с едната си ръка, а закуската му и Бостън Глоуб в другата. С големи мъки минах през въртящата се врата, а лявата ми ръка се схвана, докато чаках асансьора.

Движех се нагоре към седемнайсетия етаж, усещах миризмата, която излизаше от кафявия хартиен плик и съжалих, че не взех нещо и за себе си, освен черното кафе. Бях сам в асансьора и ме изкушаваше мисълта да си присвоя парченце от канадския бекон на Върнън, но реших да не го правя, защото би било много тъжно, а и с костюма, висящ на телената закачалка в ръка — беше малко трудно за маневриране.

Излязох от асансьора, тръгнах по коридора и завих на ъгъла. Като стигнах до апартамента на Върнън, забелязах, че вратата е леко открехната. Отворих я по-широко с крак и влязох вътре. Повиках Върнън и тръгнах към хола, но още преди да стигна до него, усетих, че нещо не е на ред. Подготвих се психически, но когато стаята се откри пред погледа ми, започнах да се оттеглям назад напълно шокиран, виждайки безпорядъка. Някои от мебелите бяха обърнати с краката нагоре — столовете, бюрото, поставката за вина. Картините върху стените бяха разкривени. Навсякъде бяха разхвърляни книги, вестници и други предмети, беше ми изключително трудно да се съсредоточа.

Докато стоях там като парализиран, все още с костюма на Върнън, кафявия хартиен плик и Бостън Глоуб в ръце, се случиха две неща. Изведнъж, почти едновременно в момента, в който забелязах седящата фигура на Върнън върху черния кожен диван, чух зад себе си шум — стъпки или някакво тътрене. Завъртях се и изпуснах костюма, плика и вестника. Предверието беше тъмно, но мярнах някакъв силует, който се придвижи много бързо от една врата вляво към главния вход в дясно, излезе и се спусна по коридора. Поколебах се, сърцето ми започна да бие като пневматичен чук. Само след миг тичешком минах през предверието и излязох в коридора. Огледах го, но не видях никого. Втурнах се към другия край и тъкмо когато завивах покрай ъгъла, за да вляза в големия коридор, чух как вратите на асансьора се плъзгат и затварят.