Алан Глинн - Екстремен ум

Донякъде облекчен, че няма да ми се наложи да се изправя срещу някого, аз се обърнах и се запътих към апартамента, но докато вървях, фигурата на Върнън върху дивана изведнъж като светкавица проблесна в главата ми. Той седеше там и какво правеше, беше ядосан от вида на стаята ли? Запитах се кой беше натрапникът? Започнах да изчислявам колко ще струва възстановяването на писалището.

Някак си нито една от тези мисли не можеше лесно да се свърже с умствената ми представа и като приближих до вратата, усетих пробождане в стомаха. Влязох и се отправих към хола, като на този етап вече знаех доста добре какво ще видя.

Върнън беше там на дивана, добре, в съвсем същото положение като преди. Беше седнал, облегнат назад, краката и ръцете му бяха разперени встрани, очите му втренчени право напред — или по-скоро изглеждаше, че са втренчени, защото явно отсега нататък Върнън нямаше да е в състояние да се втренчва в каквото и да е.

Приближих се и видях отвора от куршума в челото му. Беше малък, отчетлив и червен. Въпреки че винаги бях живял в Ню Йорк сити, никога досега не бях виждал рана от куршум, затова застинах пред нея в изпълнен с ужас интерес. Не знам колко дълго стоях така, но когато накрая се размърдах, открих, че целият треперя и то почти неконтролируемо. Не можех да разсъждавам, сякаш някой беше щракнал копчето на някакъв превключвател в мозъка ми и го беше изключил. Пристъпих няколко пъти от крак на крак, но това бяха фалстартове и не водеха до никъде. Нищо не стигаше до контролния център и каквото и да беше това, което трябваше да направя, аз не го правех, което следователно означаваше, че не правех нищо. После като метеор, разбил се в земята, ме осени мисълта — разбира се, повикай шибаната полиция, идиот такъв.

Огледах стаята, за да намеря телефона, накрая го открих на пода до обърнатото наопаки бюро. Чекмеджетата от него бяха извадени и навсякъде се пилееха вестници и документи. Отидох до телефона, вдигнах го и набрах 911. Когато се свързах с някого, започнах да бръщолевя и много бързо ми бе казано: Сър, моля ви… успокойте се, след което ме попитаха за адреса. Веднага ме прехвърлиха към някой друг, вероятно от кварталния полицейски участък, и аз продължих с несвързаните обяснения. Когато накрая затворих телефона, мисля, че бях успял да дам адреса на апартамента, в който се намирам, бях споменал името си и факта, че някой е прострелян и е мъртъв.

Държах ръка върху слушалката, бях се вкопчил в нея, може би с погрешната мисъл, че от това все още има някаква полза. Проблемът беше, че в този момент в мен имаше прекалено много адреналин, с който трябваше да се справя, затова след кратко размишление реших, че е най-добре да се заема с нещо, което изисква концентрация на вниманието. Реших също, че вероятно ще ми е от помощ, ако престана да гледам тялото на Върнън върху дивана. Тогава обаче се сетих, че има нещо, което трябва да свърша на всяка цена, независимо от умственото си състояние.

Започнах да преравям вестниците, разпилени около бюрото и след няколко минути открих каквото търсех — тефтерчето с адреси на Върнън. Отворих го на буква М. Имаше само един номер на тази страница и той беше на Мелиса. Тя беше най-близката роднина на Върнън.

Кой друг щеше да й каже?

Не бях говорил с Мелиса не мога да кажа от колко време — девет, десет години — и ето тук пред мен е телефонният й номер. След девет-десет секунди щях да разговарям с нея.

Набрах номера. Започна да звъни.

По дяволите.

Всичко това се случваше прекалено бързо.

Зъ-ъ-ънннн.

Изщракване.

Хъм.

Телефонен секретар. Ами сега, какво?

Последвалата половин минута от живота ми беше по-напрегната от всичко, което си спомнях да съм преживял през последните трийсет и шест години. Първо, трябваше да изслушам записа с гласа на Мелиса, нямаше съмнение, че това беше нейният глас: В момента не съм вкъщи, моля оставете съобщение, макар че в тона имаше нещо смущаващо непознато, а аз трябваше да отговоря на този глас от записа и да запиша моя собствен, казвайки, че брат й — който беше тук с мен в тази стая — е мъртъв. Щом като отворих уста обаче и започнах да говоря, не можех да спра. Няма да навлизам в подробности какво й казах, най-вече защото не мога да си спомня какво точно казах, но няма значение… факт е, че когато свърших и затворих телефона, необичайността на всичко това ме порази, известно време стоях объркан, изпълнен със сложна смес от чувства… шок, отвращение от мен самия, тъга, сърдечна болка… и очите ми се напълниха със сълзи…