Алан Глинн - Екстремен ум

— И колко добре познавахте този… Върнън Гант? — попита той.

— Срещнах го вчера за първи път от десет години. Сблъсках се с него на улицата.

— Сблъска се с него на улицата — повтори той като кимаше с глава и се взираше в мене.

— И с какво точно се занимаваше той?

— Не знам. Преди колекционираше мебели и ги препродаваше.

— О, значи дилър?

— Аз…

— На първо място какво търсеше ти тук?

— Ами… — при този въпрос прочистих гърлото си — …както казах, натъкнах се на него вчера и решихме да се срещнем — нали разбирате, да предъвчем спомените си.

Фоли се огледа.

— Да предъвчете спомените си — каза той, — да предъвчете доброто старо време. — Той явно имаше навик да повтаря такива фрази, тихо, като че ли на себе си, сякаш ги обмисляше, но беше ясно, че истинското му намерение беше да постави под съмнение достоверността им и да подкопае увереността на лицето, с което разговаря в дадения момент.

— Да — казах аз, като не прикрих раздразнението си, — да предъвкваме спомени. Нещо нередно в това?

Фоли сви рамене.

Имах неприятното чувство, че възнамерява да се върти около мене, да търси пролуки в показанията ми, след което да се опита да измъкне някакво признание. Но докато говореше и ме обстрелваше с въпроси, забелязах, че очите му започват да се спират на кафето и завитите мъфини на масата, сякаш единственото, което искаше или го вълнуваше на този свят, беше да седне и да закуси и може би да прочете някакъв забавен вестник.

— Какво знаеш за семейството му, роднините? — попита той — Знаеш ли нещо за тях?

Казах му за Мелиса и как съм й телефонирал и съм оставил съобщение на телефонния й секретар.

Той замълча и ме погледна.

— Оставил си съобщение?

— Да.

Този път той наистина се замисли над това, което казах.

— Чувствителен тип, а?

Не отговорих, въпреки че много исках, исках да го цапардосам. Същевременно обаче разбирах какво има предвид. Даже след трийсет или четирийсет минути, това, което бях извършил, оставяйки съобщението, беше ужасно. Поклатих глава и се извърнах към прозореца. Самата новина очевидно беше достатъчно лоша, но колко по-лошо щеше да прозвучи да я чуе от мен и то на телефонния си секретар. Въздъхнах отчаяно и забелязах, че все още треперя.

Накрая погледнах към Фоли в очакване на още въпроси, но нямаше повече. Той беше махнал пластмасовата капачка на обикновеното кафе и разгъваше фолиото, с което беше увит препечения на тостер английски мъфин. Отново сви рамене и ми отправи поглед, с който казваше: „Какво да правя? Гладен съм. “

След около още двайсет минути бях изведен от апартамента и закаран с кола до районния полицейски участък, за да дам официални показания. Докато пътувахме никой не разговаряше с мен и с разните мисли, които се състезаваха за място в мозъка ми, почти не обърнах внимание на заобикалящата ме обстановка. Когато трябваше пак да отговарям на въпроси, бях в огромен, претъпкан офис, седях срещу бюрото на друг пълен детектив с ирландско име.

Броган.

Той мина по същия път като Фоли, зададе същите въпроси и прояви същия интерес към отговорите ми. После около половин час трябваше да седя на една дървена скамейка, докато напечатат и изпринтират показанията. В стаята имаше много движение, всякакви хора влизаха и излизаха и ми беше трудно да мисля.

Накрая ме повикаха пак пред бюрото на Броган и ме накараха да прочета и подпиша показанията. Докато ги четях, той седеше тихо и си играеше с един кламер. Тъкмо когато стигнах до края, телефонът му иззвъня и той вдигна, казвайки „Да“. Помълча няколко секунди, каза още един-два пъти „да“, после продължи като даде кратък отчет за случилото се. Аз вече бях много изморен и не си правех труда да слушам, така че чак когато го чух да произнася „Дa, госпожо Гант “ се стреснах и започнах да обръщам внимание.

Деловият отчет на Броган продължи още няколко секунди, но после изведнъж го чух да казва: „Да, разбира се, тук е, ето сега ще ви го дам“. Той се пресегна, подаде ми телефона и ми направи знак да го взема. Пресегнах се и през двете или три секунди, които ми бяха нужни да го поема и да го сложа до ухото си, почувствах това, което според моите представи беше нахлуване на неописуемо количество адреналин в кръвта ми.

— Здравей… Мелиса?

— Да, Еди. Чух съобщението ти.

Мълчание.

— Слушай, много съжалявам за това, бях в паника… аз…

— Не се притеснявай. Нали за това са телефонните секретари.