Алан Глинн - Екстремен ум

Казах на шофьора да спре.

Той се изтегли на ъгъла на Двайсет и девета и Втора улица. Платих му и слязох. Огледах се наоколо. Никаква друга кола, или коли, не бяха спрели по същото време, макар че е възможно да съм пропуснал нещо. Във всеки случай, запътих се бързешком по посока на Трето Авеню, като поглеждах зад рамо през няколко секунди. Стигнах до спирката на метрото на Двайсет и осма улица и Лексингтън и взех шеста линия до Юниън Скуеър, после линия „L“ посока запад до Осмо Авеню. От там се качих на един градски автобус обратно до Първа улица.

МИСЛЕХ ДА ВЗЕМА ТАКСИ от тук и да направя няколко обиколки, но бях много близо до вкъщи и прекалено изморен, и честно казано, в този момент не вярвах, че някой ме е проследил, така че просто се предадох, слязох след Четиринайсета улица и извървях пеша останалите няколко пресечки до нас.

КАТО СЕ ВЪРНАХ В АПАРТАМЕНТА СИ, изпринтирах бележките и грубата чернова на въведението, което бях написал за книгата. Седнах на дивана, за да ги прочета, да проверя още веднъж, че не съм си въобразил случилото се, но бях толкова изтощен, че заспах почти веднага.

Събудих се след няколко часа с пукане във врата. Навън беше тъмно. Навсякъде имаше разпилени страници — в скута ми, на дивана, на пода около краката ми. Разтърках очи, събрах пръснатите страници и започнах да чета. Само след няколко минути ми стана ясно, че не съм си въобразявал нищо. Всъщност, смятах да изпратя този материал на Марк Сатън в К&Д на следващата сутрин, просто за да им напомня, че все още работя по проекта.

А после, след като изчетох всичките бележки, после какво? Опитах се да върша нещо, например да сортирам материалите върху бюрото си, но не ми се удаде, освен това миналата нощ вече бях подредил изрядно бюрото си. Това, което трябваше да направя и беше съвсем ясно, че няма смисъл да се преструвам, че мога да го избегна, или дори само да го отложа, беше да отида до Линдън Тауър и да взема плика. Съзнавах доста добре рисковете, затова се замислих за някаква маскировка, но каква?

Отидох в банята, взех душ и се избръснах. Намерих някакъв гел, сложих го на косата си и започнах да й придавам някакъв вид, пригладих я и я опънах силно назад. После прерових дрешника в спалнята, за да намеря някакви нестандартни дрехи. Имах един обикновен костюм, сив, който не бях обличал от две години. Намерих и една светлосива риза, черна вратовръзка и черни спортни обувки с дебели подметки. Сложих ги на леглото. Единственият проблем с костюма беше, че панталонът изглежда ми беше поотеснял, но успях да се намъкна в него, след това и в ризата. След като сложих връзката и обух обувките, застанах пред огледалото за инспекция. Изглеждах смешно като някакъв охранен всезнайко, който е толкова зает да яде спагети и да обира парите на хората, че не му остава време да поднови гардероба си, но за целта щеше да свърши работа. Не приличах на себе си, а това беше главната идея.

Намерих едно старо дипломатическо куфарче, което понякога ползвах в работата си и реших да го взема, но се отказах от черните кожени ръкавици, които видях на рафта в дрешника. Още веднъж се погледнах в огледалото до вратата и излязох.

На улицата не се виждаха никакви таксита, вървях пеша до Първо Авеню, като се молех да не ме види някой познат. След няколко минути взех такси и за втори път този ден предприех авантюристичното си пътуване към горната част на града. Сега обаче всичко беше различно — беше се стъмнило и градът беше облян в светлина, аз бях облечен с костюм и държах дипломатическо куфарче в скута си. Пътуването беше същото, по същото трасе, но изглеждаше сякаш се случва в някаква друга вселена, в която се чувствам несигурен, не знам кой съм и какво върша.

Стигнахме до Линдън Тауър.

Размахвайки куфарчето в ръка, аз бързо влязох във фоайето, което беше още по-пълно с хора от предния път. Заобиколих две жени, които носеха кафяви хартиени пликове с покупки от хранителен магазин и приближих до асансьорите. Чаках сред група от дванайсет-петнайсет души, но бях толкова притеснен, че не огледах никой от тях по-отблизо. Ако ми бяха подготвили нещо, капан или засада — аз влизах право в него.

В асансьора, докато се качвахме нагоре, бях натиснал бутона за двайсет и четвъртия етаж, като възнамерявах да сляза до деветнайсетия по стълбите. Надявах се също, че в един момент ще остана сам в асансьора, но това не се получи. Когато стигнахме до двайсет и петия етаж все още имаше шест души и когато излизах от асансьора пред мен имаше трима. Двама от тях тръгнаха наляво, а един мъж на средна възраст с костюм зави надясно. Изминах няколко крачки след него и се молех да продължи направо, молех се да не завива на ъгъла.