Алан Глинн - Екстремен ум

Но той зави, затова спрях и сложих куфарчето на пода. Извадих портмонето си и се престорих, че търся нещо в него. Изчаках секунда-две, после отново взех куфарчето. Продължих да вървя и завих на ъгъла. Коридорът беше безлюден и аз въздъхнах с облекчение.

Но почти в следващия миг зад мене чух, че вратата на асансьора отново се отваря и някой се смее. Забързах, накрая се затичах и тъкмо когато минавах през металната врата, която води към аварийното стълбище, погледнах назад и зърнах двама души, които се появяваха от другия край на коридора.

Като се надявах да не са ме видели, останах неподвижно няколко секунди и се опитах да регулирам дишането си. Когато почувствах, че съм се успокоил достатъчно, тръгнах надолу по студените, сиви стъпала, вземайки по две наведнъж. На площадката на двайсет и втория етаж чух гласове, идващи от два етажа под мен, или ми се стори че чух гласове, така че малко забавих крачка. Но като не чух нищо повече, отново се забързах.

На деветнайсетия етаж се спрях и сложих куфарчето на бетонния под. Стоях и гледах немаркираните кашони в нишата.

Не беше нужно да го правя. Можех просто моментално да изляза от сградата и да забравя за цялата история, можех да оставя някой друг да намери това пакетче. Ако продължах, от друга страна, нищо в живота ми нямаше да бъде същото. Знаех това със сигурност.

Поех си дълбоко дъх и се пресегнах зад кашоните. Издърпах найлоновия плик от А&Р. Проверих дали пликът е все още вътре, след което пъхнах найлоновата торба в куфарчето.

Обърнах се и тръгнах надолу по стълбите.

Като стигнах до единайсети етаж реших, че може би е достатъчно безопасно да изляза и да взема асансьора за останалите етажи надолу. Нищо не се случи във фоайето, нито на площадчето. Вървях до Второ Авеню и повиках такси.

След двайсет минути бях пред сградата на Десета улица.

Обратно вкъщи, веднага свалих костюма, взех набързо един душ, за да отмия гела от косата си. Преоблякох се в джинси и тениска. После взех една бира от хладилника, запалих цигара и влязох в хола.

Седнах зад бюрото и изсипах съдържанието на плика. Първо взех малкото черно тефтерче, съзнателно игнорирайки хапчетата и дебелия свитък от петдесетдоларови банкноти. В тефтерчето имаше имена и телефонни номера. Някои от номерата бяха зачеркнати, или напълно или под или над стария номер беше изписан нов. Прелиствах известно време страниците напред — назад, но не разпознах нито едно от имената. Трябва да съм виждал някъде името на Дик Тобър, например, имаше и още някои, които би трябвало да са ми познати, но в момента умът ми не регистрира нито едно.

Пъхнах тефтерчето обратно в плика и започнах да броя парите.

Девет хиляди четиристотин и петдесет долара.

Взех шест от петдесетачките и ги сложих в портфейла си.

После разчистих малко място върху бюрото, като отместих клавиатурата на компютъра встрани, и започнах да броя таблетките. Редях ги на купчинки от по петдесет и когато свърших, купчинките бяха девет плюс още седемнайсет таблетки. Като използвах един прегънат лист копирна хартия, върнах 467-те таблетки в пластмасовия плик. Седях и ги гледах известно време с нерешителност, после отделих десет от тях. Сложих ги в една малка керамична купичка на дървената етажерка над компютъра. Остатъкът от парите и пластмасовата торбичка с таблетките преместих в голям кафяв плик, който занесох в спалнята. Сложих го в една празна кутия от обувки в дъното на дрешника, после покрих кутията с едно одеяло, а върху него струпах купчина списания.

След това ме поблазни мисълта да взема една от таблетките и веднага да се захвана с работа. Реших да не го правя обаче. Бях много изморен и имах нужда от почивка. Но преди да си легна, седнах на дивана в хола и изпих още една бира, като през цялото време гледах към керамичната купичка на етажерката над компютъра.

МАКАР И СЛЕД ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, събитията започнаха да се замъгляват, като се обърна сега назад — от плетения стол в мотела Нортвю мотър лодж — спомням си следващия ден, който беше четвъртък и двата дни след него като точно така… просто дни — определени единици от време, които имаха начало и край… ставаш сутрин, после след X брой часове лягаш. Вземах по една таблетка MDT-48 всяка от тези сутрини и преживяването от тях беше почти същото като първия път, което означаваше, че ми действаха веднага, прекарвах всичкото време в апартамента и работех продуктивно — много продуктивно — до отслабване на въздействието.