Алан Глинн - Екстремен ум

Относно самото MDT обаче, в четвъртък и петък нямаше нищо забележимо по-различно, никакво специално удоволствие, свързано с него, но както и преди, имах усещане, което мога да определя единствено като непреодолим прилив на необходимост да върша нещо. Нямаше какво да правя в апартамента, бях свършил всичко, освен, разбира се, освежаването на жилището, исках да подменя мебелите, да боядисам стените, да махна стария дъсчен под, неща с които не бях се захванал, така че нямах друг избор освен да фокусирам енергията си върху надписите и бележките. И трябва да се има предвид какъв вид работа е това. Можеш да я вършиш, докато гледаш Опра по телевизията или докато седиш и си почиваш на дивана със списание в ръка, или даже в леглото, докато спиш. Работата бива свършена накрая, но някак незабелязано и неосъзнато.

В четвъртък през нощта спах пет часа, при това доста добре, нощта в петък обаче не беше така лесно. Събудих се в 3:30 след полунощ, лежах буден в леглото около час, докато накрая се предадох и станах. Включих кафеварката и взех една доза MDT, което означаваше, че до 5 часа сутринта бях напълно зареден, но нямах нищо конкретно за вършене. Независимо от това успях да прекарам цял ден вкъщи и да намеря с какво да запълня времето. Изчетох внимателно учебниците по италианска граматика, които бях купил, докато живеех в Болоня, но така и не бях чел. Знаех достатъчно италиански, за да се разбирам, дори да се справя с леки преводи, но никога не бях учил езика по традиционния начин. Повечето италианци, които познавах, искаха да упражняват английския си, така че винаги ми беше лесно да мина между капките с минимални знания. Сега обаче посветих няколко часа на системата от времена, както и на някои други граматически категории — подчинителни изречения, сравнителни степени, местоимения, възвратни глаголи — и най-интересното беше, че ги разпознавах, знаех тези неща, улових се, че непрекъснато казвам ,Ами да, разбира се, точно това е“.

Направих серия упражнения за напреднали в един от тези учебници и всичките бяха верни. После изрових един стар брой седмично списание, което имах, Панорама, и докато хвърлях бегъл поглед върху отрязъците информация за местни политици, модни дизайнери и футболни треньори и преглеждах една дълга статия за виагра, усещах как глетчери от пасивен речников запас се размекват, започват да плават и да излизат на преден план в съзнанието ми. После взех копие от класическия роман на Алесандро Манцони „Годениците“, който бях купил с най-добри намерения, но с който не се бях захващал до сега, не бях го отварял дори. Не че се надявах да го разбера, щеше да е все едно ученик, току-що започнал да изучва английски, да се опитва да чете Студеният дом, но скоро се изненадах, защото се улових, че изпитвам удоволствие от изключително живото представяне на живота в Ломбардия в началото на седемнайсетия век. Всъщност, когато оставих книгата, след като бях прочел около 200 страници, почти не бях забелязал, че чета на чужд език. И причината да спра не беше защото бях загубил интерес, а защото постоянно се разсейвах от мисълта, че говоримият ми италиански може също да се е подобрил — след като имам това ново ниво на разбиране при четенето.

Спрях за няколко секунди, после взех тефтерчето с адреси. Потърсих телефонния номер на един мой добър приятел в Болоня и го набрах. Проверих колко е часът и зачаках. Там трябва да е средата на следобеда.

— Pronto.

— Ciao Giorgio, sono Eddie, da New York.

— Eddie? Cazzo! Come stai?

— Abbastanzza bene. Senti Giorgio, volevo chiederti ima cosa…

И така нататък. Чак след като бяхме говорили в продължение на половин час и задълбочено бяхме дискутирали положението в Мексико, провала на брака на Джорджио, и тазгодишното бяло пенливо вино, той изведнъж забеляза, че говорим на италиански. Почти винаги говорехме английски, ако някога ползвахме италиански, то беше или за времето или с какво да е гарнирана пицата.

Той беше изумен, а аз трябваше да му кажа, че съм вземал интензивни уроци.

Когато свърших разговора с Джорджио, продължих да чета „Годениците“ и до обяд я свърших. После грабнах една книга върху историята на Италия — общ преглед — и бях въвлечен в редица справки и отпратки относно императори, папи, градове държави, нашествия, холера, унификация, фашизъм… Това на свой ред ме наведе на редица по-специфични въпроси, свързани със съвременната история, на повечето от които не можех да отговоря, защото нямах съответния материал — въпроси относно сделката на Мусолини с Ватикана през 1929 година, намесата на ЦРУ в изборите през 1948 година, масонската ложа П2, Червените бригади, отвличането на Алдо Моро и убийството му в края на 1970-те години… Бетино Граци през 80-те, Ди Пиетро и корупцията през 90-те години. Имах дълбокото, интуитивно усещане за струпаните на едно място, пълни със събития столетия, които бързо се изнизват едно след друго, сриват се като пилони и се разбиват в настоящето, превръщайки се в тревожни, трескави десетилетия, години, месеци. Виждах мрежата от заговори и измама — разказите, убийствата, изневерите — как като нишка се намотават ту напред, ту назад във времето, на- пред-назад на практика по кожата ми. Бях убеден също, че с достатъчно сипна концентрация на волята всичко това би могло да се събере на едно място в мозъка, да се разбере, да се схване като физическа цялост с определена химическа структура… може почти да се види, да се докосне, дори това да е само за малка част от секундата…