Алан Глинн - Екстремен ум

Спомням си, че се чувствах като наелектризиран.

Един все по-озадачен Дийн се прибра вкъщи по някое време след два, същото направи и Сюзан. Появиха се други приятели на Пол и Руби, последвани малко по късно от техни приятели. Тогава Пол и Руби се измъкнаха. След още един час или два се озовах в огромен апартамент в Горен Уест Сайд с тълпа хора, които никога не бях виждал. Всички седяха около една стъклена маса и смъркаха кокаин, но все още аз бях този, който ги надприказваше. Като станах и започнах да се разхождам наоколо по едно време, видях отражението си в едно голямо пищно украсено огледало, монтирано над камина от фалшив мрамор, и разбрах че съм центърът на внимание и че за каквото и да говорех — бог знае, можеше да е за всичко — всеки присъстващ в стаята, без изключение, ме слушаше. В около пет часа сутринта, пет и половина или шест, не помня, отидох с двама души в едно заведение на Амстердам за закуска. Един от тях, Кевин Дойл, беше банкер във „Ван Лун & Съдружници“, занимаваше се с инвестиции и мисля че обещаваше да ми подаде някаква информация, добра информация, и че може да ми помогне да си създам портфолио. Той не спираше да настоява да се срещнем през седмицата, в неговия офис, за обяд, дори само за кафе, в удобен за мен ден.

Другият човек просто седеше там през цялото време и не откъсваше очи от мен.

Накрая, защото рано или късно всички трябваше да си лягат, аз отново се озовах сам. Прекарах деня, кръстосвайки града насам-натам, повечето време пеша, разглеждах неща, на които никога не бях обръщал толкова много внимание преди, например тези гигантски жилищни сгради в Сентрал парк Уест, с кули на покривите и готически корнизи. Спуснах се надолу до Тайм Скуеър, вървях до Грамърси парк и Мъри Хил. Върнах се по посока към Челси, после надолу до Финансовия квартал и Батъри парк. Взех ферибота до Стейтън Айлънд, като стоях на палубата, за да дам възможност на свежия ободряващ вятър да премине право през мене. Взех метрото обратно към центъра на града, влязох в музеите и галериите, места, които не бях посещавал от години. Отидох на един концерт на камерна музика в Линкълн Сентър, взех нещо между обяд и закуска в Джулиънс, четох Ню Йорк Таймс в Сентръл парк и улучих два филма с Престън Стърджес в киното за стари филми в Уест Вилидж.

Малко по-късно се присъединих към още няколко души пак в Зола и накрая се прибрах вкъщи в ранните утринни часове на понеделника.

СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ-ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ се сляха една с друга в едно дълго протежение… от разтегливо време. Бях непрекъснато… какво? С приповдигнат дух? В еуфория? Дрогиран? Недрогиран? Освободен? Раздвижен? Зареден? Отпуснат? Нито един от тези термини не беше подходящ или точен, за да опише преживяването от ефекта на MDT. Независимо от това какъв термин ще използвате, аз вече бях сертифициран консуматор на MDT, вземайки едно, понякога две хапчета на ден и едва успявах от време на време да открадна по някой час сън. Имах чувството, че аз, по-скоро моят живот, се разширява неудържимо и че не след дълго различните пространства, които заемах, физически и иначе, нямаше да са достатъчно големи, за да ме поберат и като логическа последица ще бъдат поставени под огромно напрежение, което ще стигне може би до някаква точка на разрушение.

Отслабнах. Загубих и нишката на времето, така че не знам в кой точно период съм отслабнал, но трябва да е било в рамките на осем или десет дни. Лицето ми се издължи, чувствах се по-лек и в по-добра форма. Не че не се хранех, но ядях предимно салати и плодове. Елиминирах сиренето, хляба, месото, картофите и шоколада. Не пиех бира и газирани напитки, пиех обаче много вода.

Бях много деен.

Подстригах се.

И си купих нови дрехи. Това, че вече едва понасях апартамента си на Десета улица с миризмата на мухъл и скърцащите дъски на пода, не значеше, че трябва да се примиря гардеробът ми да ме кара да се чувствам като продължение на апартамента. Така че взех две хиляди долара от плика в дрешника и отидох до Сохо. Влязох в няколко магазина, после взех такси до Пето Авеню и Петдесет и някоя. В разстояние на може би час си купих тъмносив вълнен костюм, семпла памучна риза и копринена вратовръзка Армани. После си намерих чифт светлокафяви кожени обувки от А. Тестони. Купих си още някои по-всекидневни неща от Барнис. Похарчих за дрехи повече пари отколкото бях харчил през целия си живот, но си струваше, защото новите, скъпи дрехи ме караха да се чувствам освободен и уверен, а също така, нека си призная, като друг човек. Всъщност, за да се преценя в новия си костюм, все едно тествах нова кола, минах няколко пъти по улиците, разходих се нагоре-надолу по Медисън Авеню и около финансовата част на града, бързо преправяйки си път на зиг-заг през тълпите от хора. Докато вършех това, често улавях отражението си в прозорците на разни офиси, в тъмните стъкла на корпоративните сгради, улавях отражението на този спретнат мъж, който изглеждаше сякаш знае точно къде отива и по-важното, какво точно ще прави като стигне там.